На родените през 50-те, 60-те и 70-те - с любов!

Родените през 50-те, 60-те, 70-те или 80-те години, поглеждайки назад, е трудно да осмислят как са успели да оцелеят до днес.

Тогавашните деца се возехме без столчета за кола, без предпазни колани и въздушни възглавници. Пътуването в каруца, теглена от кон, беше неизразимо удоволствие в топъл летен ден.

Нашите детски креватчета бяха боядисани в ярки цветове с бои с високо съдържание на олово. Нямаше специални капачки на шишетата с лекарства, вратата често не беше заключена, а и шкафовете не се заключваха. Пиехме вода от чешмата, а не от пластмасови бутилки. На никого не му идваше на ум да кара колело с каска. Ужас.

С часове правехме колички и скутери от дъски и колела, намерени на боклука, и когато за първи път се спускахме с тях в планината, откривахме, че сме забравили да им направим спирачки. След като се забивахме многократно в бодливите храсти, намирахме решение и на този проблем. От сутрин до вечер играехме навън и никой не знаеше къде сме. Мобилни телефони нямаше! 

Ние се биехме, чупехме кости, избивахме зъби, нокаутирахме се и никой не се жалваше в съда. Всичко можеше да се случи. Виновни си бяхме само ние и никой друг. Помните ли? Биехме се до кръв, ходехме със синини, но не обръщахме внимание на това.

Помните ли как се чувствахте, когато мама казваше: "Сега  ще ти купя това, но то ще е за рождения ти ден!"?

Ядяхме банички, сладолед, пиехме лимонада, но никой не дебелееше, защото през цялото време тичахме и играехме. От една бутилка пиеха няколко души, и никой не умря от това. Нямахме CD-та, видеоигри, компютри, смартфони, 165-канална кабелна телевизия, интернет и цялата тълпа гледахме анимационни филми в близката къща, където имаше видео!

Но тогава имахме много приятели – излизахме навън и ги намирахме. Карахме колела, седяхме на пейките, на оградите или в училищния двор и бъбрехме за всичко, което искахме. Когато ни трябваше някой, натискахме звънеца на вратата му и просто отивахме да се срещнем с него. Без разрешение! Сами! Сами в този жесток и опасен свят...

Измисляхме игри с пръчки и консервени кутии, крадяхме ябълки от градините, ядяхме череши с костилките, но те не покълваха в стомаха ни!. Всеки поне един път се опитваше да се запише в отбора за футбол, хокей или волейбол, но не всеки успяваше да попадне в него. Тези, които не попадаха, се научваха да се справят с разочарованието.

Някои ученици не бяха толкова умни, колкото други и оставаха да повтарят учебната година. Контролните и изпитите не бяха разделени на нива и оценките теоретично бяха шестици, но реално бяха тройки. В междучасията се пръскахме с вода със стари спринцовки за многократна употреба!

Постъпките ни бяха наши собствени и бяхме подготвени за последствията. Нямаше зад кого да се скрием. Практически не съществуваше идеята, че ченгета могат да се подкупват или да се избегне казармата. В онези години родителите обикновено заставаха на страната на закона. Но ние бяхме приятели с тях.

Това време създаде поколение от огромен брой хора, които могат да поемат рискове, да решават проблеми и да създават нещо, което преди не е било, просто не е съществувало. Имахме свободата да избираме, правото да рискуваме и да се проваляме, да сме отговорни и просто някак се научихме да използваме това право. На нас ни провървя, че нашето детство и юношество приключиха преди свободата на младите да се замени с мобилни телефони и фабрики за звезди… в името на тяхното добро!

Ако днес дори един път направите нещо, което тогава сте правили постоянно, няма да ви разберат и може да ви сметнат за луди! Например, спомнете си, автоматите за газирана вода – само с една стъклена чаша  за всички. Днес  никой никога не пие от обща чаша от страх, че може да се зарази с нещо.

Ето и още: цялото семейство стои в тъмната баня, в която свети само малка червена лампичка, а върху капака на тоалетната чиния има ванички с проявители - сетихте ли се? Проявявахме филми и копирахме черно-бели снимки. Целият наш живот – на черно-бели фотографии… Помните ли какво е фиксаж?

А събирането на отпадъчна хартия в училището? Все още ме измъчва този въпрос - защо? Тогава отнесох целия архив на Playboy на баща ми и нищо лошо не ме сполетя! Предадох също и около 40 стъклени бутилки от прясно мляко, за да си купя 1 (една) дъвка...

Ами сутрешната ведрина преди началото на училището в 7,15 сутринта, ами задължителната униформа, и не може с шарени чорапи и дънки, ами къде ти е комсомолската книжка?...

Такива бяхме, а ето какви станахме:

1. Пускаш микровълновата печка и грешка – използвал си паролата си за системен достъп;

2. Имаш списък с 15 номера, за да се свържеш със семейството си, което се състои от трима;

3. Изпращаш e-mail на свой колега, който е в съседната стая;

4. Загубил си връзка с някои приятели, защото те нямат профил в социалните мрежи;

 5. След работния ден се връщаш вкъщи и отговаряш по телефона така, сякаш все още си на работа;

7. Изпадаш в паника, ако си излязъл навън без мобилния си телефон и се връщаш да го вземеш; 

8. Събуждаш се сутрин и първото, което правиш, е да влезеш в интернет, дори преди да пиеш кафе;

 9. Наклоняваш главата си настрани, за да се усмихнеш;

10. Сега, като четеш този текст, ти си съгласен с него и се усмихваш;

11. Още по-лошо - ти вече знаеш на кого ще го препратиш;

12. Ти си прекалено увлечен, за да забележиш, че номер 6 в този списък липсва;

13. Трябваше ти само секунда, за да прегледаш отново списъка и да установиш, че действително няма номер 6.

Източник, превод Еми Спасова