Тейтъм Флин ни запознава с нейните „Дяволици-хубавици“

Втората книга от забавната тийн поредица „Дневниците на един Д’Явол“ на британската писателка Тейтъм Флин е вече в книжарниците. „Дяволици-хубавици“ (ИК „Сиела“) ни среща с добре познатите ни от страниците на „Жупел за закуска“ Джинкс д`Явол и неговата вярна приятелка Томи, които се забъркват в нови щури приключения в огнения град на насилие и адски мъки Пандемониум.

ИК "Сиела", илюстрация Стоян Атанасов

Най-малкият син на Луцифер – Джинкс Д’Явол – се забърква в нова каша, тъй като очевидно не умее да стои далеч от проблемите. Също както не умее да бъде зъл, да тормози другите, да обижда и да върши лошотии – все неща, които някак се очакват от гордия наследник не на кой да е, а на самия Луцифер.

След като двамата с най-добрата му приятелка Томи успяха да опазят баланса между Рая и Ада, след като опасен заговор бе заплашил да го преобърне в първата част от поредицата „Дневниците на един Д’Явол“, сега ще им се наложи да преодолеят нови премеждия из демоничния град Пандемониум, който двамата приятели смятат, че познават добре. Но дали…?

Нова беда се задава на хоризонта. Двамата ще се срещнат с повече опасности, откогато и да било. Плюс-минус няколко приятелски настроени гаргойла и един много поспалив ленивец.

Тейтъм Флин намира призванието си в литературата още на 7-годишна възраст. Работила като крупие на круизен кораб, автор в списание за пътуване, учител по английски в Италия и професионален покер играч, през 2015 г. британката най-накрая поема по професионалния път, за който мечтае от дете, създавайки поредицата си за деца „Дневниците на един Д’Явол“. С „Дяволици-хубавици“ Флин поставя край на историята на Джинкс д`Явол и неговата приятелка Томи, започнали в „Жупел за закуска“.

Преводът на „Дяволици-хубавици“ от английски език е на Борислав Стефанов, а корицата е на Стоян Атанасов.

А ето и откъс от книгата:

ТО СИ ПИШЕ

Джинкс

Томи крачеше през двора, а от джоба й се чуваше умилително грачене. Бързах след нея и бършех сълзи от смях.

Излязохме от двора на Орлова орис и стигнахме широката улица, гъмжаща от демони, които пазару­ваха, приказваха и спореха за цената. От едно кафене на име Страховитото се носеше изкусителна миризма на печено месо. За момент изгубих Томи в тълпата от остри рога. Затичах се подир нея.

– Томи, чакай! Къде отиваш?

– Отивам си вкъщи – рече тя нацупена. – Не мо­жеше ли поне за минутка да си се порадвам на слава­та? Ама не, трябваше да стане нещо и да заприличам на костеняче идиотче пред всички. Тъкмо когато не­щата вървяха толкова добре.

– Недей така, беше смешно, нищо повече. Не изглеждаше като идиот. Според мен много остроум­но измами, за да вземеш яйцето. Останалите демони само се ядосват, че един човек ги е надхитрил. Егото им така пострада, че ще ги боли дни наред.

Тя въздъхна.

– А и още си в състезанието! Това е най-важното. – Заблъсках си главата да измисля с какво да я разсея от граченето в блузона й. – А, и Лилит!

Тя вдигна поглед.

– Разбра ли нещо?

– Не точно, но забелязах нещо странно. Изглеж­даше много ядосана. Не знам защо.

– И аз забелязах.

– Ето. Значи сигурно съм бил прав. Ядосана е заради нещо... много тайно.

– Може.

– Както и да е, ти продължавай да приключен­стваш, аз ще разузнавам. – После ми хрумна нещо. – Чакай малко, сетих се какво можем да направим! Ела.

– Какво да направим за кое?

– Ами вярно е, че зомби орел с остри нокти и електрическо октоподче няма да са първи приятели. – Зорелът ми изграчи възмутено. – Но хващам бас, че Лентяй ще се радва да си има личен вестоносец. Да идем да го питаме.

Лицето й грейна.

– Ах, ти, дяволе. Така де, дявол си си, но...

– Знам.

Тръгнах, но Томи ме хвана за ръката.

– Дворецът е натам.

– Лентяй ще си е вкъщи.

– Той не живее ли в двореца? Все в твоята стая седи.

Продължих по улицата.

– Защото обикновено се крие от останалите шест смъртни гряха или от всеки, който се опитва да го закара на Земята, че да работи. Има къща накрая на Бледните пасища, не е далеч.

– Ха. Вярно, че ще и има къща, нали е възрастен. Не че се държи като такъв през повечето време. Кое­то е едно от нещата, които харесвам у него.

– Аз също – усмихнах се.

Свихме по една уличка, покрай магазин за елек­троника на име Лошата Лена; на витрината десетки телевизори трептяха и показваха филм на ужаси­те, където едно момиче се криеше под едно легло. Спряхме за момент да погледаме, но случайно по­гледнах нагоре и сърцето ми потъна. Дръпнах Томи за ръката.

– Хайде, дай да не се застояваме тук.

– Защо? Да не е някакъв лош квартал?

Тогава и тя го видя. На стената с червен спрей беше написано „СМЪРТ ЗА ВСИЧКИ КОСТЕНЯ­ЦИ“.

Махнах пренебрежително с ръка.

– Тъпи графити, не им обръщай внимание. И без това няма смисъл. Костеняците вече са мъртви.

На Томи видимо є прилоша.

Забързахме по още две улички, после по трета – дълга и тясна, цялата с магазини за бижута, пълни с блестящи диамантени пентаграми и рубини с форма на дяволски глави. Всеки път, когато някой се бутнеше в Томи, тя подскачаше. Исках да й кажа да не се трево­жи, защото не е в опасност. Но истината беше, че не знаех. Може би не беше нищо особено. Но може и...

– Стигнахме ли вече? – оплака се престорено.

– Още малко – посочих надясно. – Бледните па­сища са накрая на този път.

Завихме по тиха алея на име Колумб и подминах­ме един железар, който весело показваше менгемета и гилотини до електрически крушки и куки за окачва­не на картини. Замръзнах. Имаше още графити. Но не бяха думи, а рисунка – изобразяваше демон, вдиг­нал отрязана глава. Отрязана глава с лунички и руси плитки от двете страни, също като Томи.

Тя пребледня.

– Май ще повърна.

И на мен малко ми се повдигаше.

– Много съжалявам, нямаше де да те доведа тук, ако... Нямах представа. – Бях се шегувал как демони­те мразят костеняци, но не мислех, че някой наистина би посегнал на Томи. Не и откакто е под закрилата на татко. – Хайде, почти стигнахме. На връщане ще вземем рикша.

Тя кимна и продължихме с бърза крачка. Накрая улицата свърши не с друга улица или площад, а при полята, и въздъхнах облекчено. – Я – каза Томи. – Какво? – Мислех, че в Ада няма цветя и такива работи. – Няма. Това е шептяща трева. Пред нас се простираше широко пасище, покрито с вееща се сива трева, която сякаш шепнеше на вятъра; имаше пръснати животни, които наподобяваха земните биволи, рогати и рошави, но яркожълти и двойно по-големи.

Томи зяпна.

– Какви са тези?

– Зверилища. Нали все нещо трябва да ядем?

Тя вдигна ръка пред устата си.

– Тези неща ли съм яла досега?

– Мда.

Тръгнах през шептящата трева, а Томи ме по­следва предпазливо.

– Онова ни гледа – каза тя и махна към група от десетина зверилища, които кротко си пасяха на сто­тина метра от нас. – Не могат да ме заблудят с тези мили кравешки погледи.

Засмях се.

– Зверилищата не биха посегнали и на муха, сти­га глупости. – Посочих към другия край на полето. – Виж, ето я къщата на Лентяй.

Тя се ококори още повече. На другия край на па­сищата се издигаше една от най-фантастичните къщи в града, което си беше постижение в Пандемониум, с неговия светещ мрамор и вълшебни сгради, които буквално израстваха от земята. Преди да видя дома на Лентяй за пръв път, и аз си го представях разли­чен. Като кочина или дърво.