Р. Л. Стайн: Работата ми е да плаша децата!

Там, където се пресичат страшното и забавното, е царството на един уникален писател - Р. Л. Стайн, който казва: „Работата ми е да плаша децата!“ и споделя, че целта му е да покаже на малките, че може да четат и да се забавляват едновременно.

Започва да пише на девет години и досега не е спрял. Първите му книги са изцяло хумористични, по-късно започва да създава страшни истории. Големият му успех идва с поредицата Goosebumps, която от 1992 г. е преведена на 32 езика и го превръща в един от най-популярните автори, които се харесват на хлапетата. Защото те, както знаем добре, обожават страшните приказки.

Част от поредицата са книгите "Нощта, в която куклата оживя“ и „Морското чудовище“ и дни, преди да излязат по книжарниците, "Хермес" ни предоставя откъси. И вас ще ви побият тръпки от тях! 

„Нощта, в която куклата оживя“

Крис и Линди са близначки, на които им е писнало да делят всичко: външността, стаята и дори приятелите си. Линди намира захвърлена на боклука кукла и решава да я запази за себе си. Тя я кръщава Шляпи и започва да си играе с нея. Крис позеленява от завист: защо сестра ѝ винаги получава най-хубавите неща? Ами тя? Как само ѝ се иска да има своя кукла, за да даде на Линди да се разбере! Желаниетоѝ се сбъдва и Крис се сдобива с Мистър Як. Той изглежда точно като Шляпи, но изведнъж започват да се случват странни, ужасяващи неща. 

"По-късно същата вечер Крис се надигна в леглото си. Беше сънувала кошмар. Преследваха ме – спомни си тя все още с разтуптяно сърце. Кой я преследваше? Или какво? Не си спомняше.

Огледа се из тъмната стая, изчаквайки сърцето ѝ да възстанови нормалния си ритъм. В стаята бе горещо и задушно, макар че прозорецът бе отворен, а завесите се полюшваха от вятъра.

Линди спеше дълбоко, легнала на една страна в леглото си, разположено до това на Крис. Тя тихичко похъркваше с леко раздалечени устни, а дългата ѝ коса бе разпиляна свободно около лицето.

Крис погледна будилника върху нощното шкафче между двете легла. Беше почти три часът сутринта. Въпреки че бе напълно будна, кошмарът не бе избледнял съвсем. Тя все още се чувстваше напрегната, леко уплашена, все едно някой или нещо продължаваше да я преследва. Усещаше врата си парещ и скован.
Тя се обърна, изтупа възглавницата си и я подпря по-високо на таблата на леглото. Когато отново легна върху нея, нещо привлече погледа ѝ. Някой седеше в стола пред прозореца и я гледаше.

Крис си пое дълбоко въздух, но тогава осъзна, че това е Шляпи. Жълтата лунна светлина го огряваше и караше втренчените му очи да блестят. Той стоеше на стола, килнат леко надясно, едната му ръка бе отпусната върху страничната облегалка. Устата му бе застинала в широка подигравателна усмивка, а очите му сякаш се взираха право в Крис.

Крис го изгледа на свой ред, изучавайки изражението на куклата на жълтеникавата лунна светлина. После, без да се замисли, без даже да съзнава какво прави, тя тихо се смъкна от леглото си.

Кракът u се заплете в чаршафите и тя едва не се спъна. Като изрита чаршафа, тя бързо се насочи към прозореца в отсрещния край на стаята.

Попаднал в сянката ѝ, Шляпи прикова поглед в нея. Щом Крис се приближи, усмивката му сякаш стана още по-широка.

Лекият ветрец развя завесите към лицето ѝ. Крис ги отметна и премести поглед върху боядисаната глава на куклата. Тя се протегна и поглади дървената му коса, която блестеше на лунната светлина. Главата му бе топла, по-топла от обичайното.

Крис бързо дръпна ръката си. Какъв беше този звук? Сякаш Шляпи u се бе присмял. Той ли беше?

Не. Разбира се, че не. Крис усети, че се задъхва. Защо откачам заради тази тъпа кукла? – помисли си тя.

В леглото зад нея Линди издаде някакъв бълбукащ звук и се обърна по гръб.

Крис впери поглед в големите очи на Шляпи, проблясващи на светлината от прозореца. Тя сякаш го чакаше да мигне или да завърти очи наляво-надясно.

Изведнъж се почувства нелепо. Той е просто глупава дървена кукла – каза си. Протегна ръка и го блъсна.

Скованото тяло се килна настрани. Твърдата глава се чукна глухо в дървената облегалка на стола.

Крис го погледна със странно задоволство, сякаш му бе дала да разбере.

Завесите отново се развяха към лицето ѝ и тя ги отметна.

Доспа u се и понечи да се върне в леглото си. Едва бе направила и крачка, когато Шляпи се пресегна и я сграбчи за китката."

„Морското чудовище“

Не влизай във водата!

Били и сестра му Шийна прекарват лятната ваканция с чичо си – д-р Дийп на изследователски кораб в Карибско море. Той е морски биолог, който изучава навиците на рибите. Били обожава приключенията и мечтае да стане световноизвестен морски изследовател. За разлика от скучната си сестра, която няма и грам въображение.

Палубата на кораба е идеална за игра и хващане на тен. Били и Шийна трябва да спазват само едно правило: да стоят далеч от кораловия риф. Под неговата повърхност се спотайва нещо голямо, опасно и люспесто...

"Всичко започна да става червено. Чувствах се замаян, отпаднал. Но нещо започна да ме дърпа нагоре. Нагоре към повърхността. Далеч от пипалата на чудовището. Отворих очи, кашлях и плюех вода. Погледнах нагоре към доктор Д.!

– Били! Добре ли си? – попита ме загрижено доктор Д.

Изкашлях се и кимнах. Ритнах с десния крак. Слизестото пипало го нямаше. Тъмното същество бе изчезнало.
– Чух те да пищиш и те видях да размахваш ръце – обясни чичо. – Скочих от кораба и доплувах при теб възможно най-бързо. Какво стана?

Доктор Д. бе надянал жълта спасителна жилетка на раменете си. Той нахлузи един гумен спасителен пояс през главата ми, с който заплувах по-лесно.

Бях загубил плавниците си в борбата. Маската и шнорхелът ми се поклащаха около врата ми. Шийна доплува и се задържа над водата до мен, като се оттласкваше с крака.

– То ме сграбчи за крака! – изкрещях, задъхан. – Опита се да ме завлече надолу!

– Какво те сграбчи за крака, Били? – попита доктор Д. – Нищо не виждам наоколо...

– Беше морско чудовище – споделих. – Огромно!

Усетих слизестото му пипало да се увива около крака ми... Ох! Нещо ме ощипа по палеца на крака.

– То се върна! – изпищях от ужас.

Шийна изскочи от водата със смях и разтърси мократа си коса.

– Аз бях, тъпчо! – извика тя.

– Били, Били – измърмори доктор Д. – Ти и твоето развинтено въображение – поклати глава той.

– Изплаши ме почти до смърт. Моля те, не го прави повече. Вероятно кракът ти се е заплел в някое водорасло, това е всичко.
– Но... но...! – запених се аз.

Той потопи ръката си във водата и измъкна шепа слизести зелени стръкове.

– Навсякъде е пълно с водорасли.

– Но аз го видях! – настоях. – Видях пипалата му и големите му остри зъби!

– Морските чудовища не съществуват – заяви Шийна. Госпожица Всезнайка.

– Ще го обсъдим на кораба – намеси се чичо, като пусна водораслите обратно във водата. – Хайде, плувайте след мен. И не се доближавайте до рифа. Заобиколете го.

Той се обърна и заплува към „Касандра“. Видях, че морското чудовище ме бе завлякло чак в лагуната. Рифът лежеше между нас и кораба. Но в рифа имаше пролука, през която можехме да изплуваме. Аз ги последвах, изпълнен с горчиви мисли.

Защо не ми вярваха? Бях видял как съществото ме бе хванало за крака. Не беше някакво тъпо водорасло. Не си въобразявах. Бях решен да им докажа, че грешат. Щях да намеря чудовището и сам да им го покажа – някой ден. Но не днес.

Сега бях готов да се върна на сигурно място на кораба. Доплувах до Шийна и извиках:

– Да се състезаваме до кораба.
– Който остане последен, е шоколадово мекотело! – изкряска тя.

Щом станеше дума за състезание, Шийна никога не отказваше да участва. Тя заплува бързо към кораба, но аз я хванах за ръката.

– Чакай – спрях я. – Не е честно. Ти си с плавници. Свали ги.

– Жалко за теб! – извика тя и се отскубна. – Ще се видим на кораба! – Наблюдавах я как шляпа скоростно пред мен.

Няма да ѝ се дам – реших. Загледах се в рифа отпред. Щеше да е по-бързо просто да преплувам над него. Това бе най-краткият път. Обърнах се и започнах да плувам право към червения корал.

– Били! Връщай се тук! – изкрещя доктор Д.

Престорих се, че не го чувам. Рифът се мержелееше отпред. Почти бях там. Видях Шийна да шляпа пред мен. Заритах възможно най-силно. Знаех, че тя няма да се престраши да плува над рифа. Щеше да го заобиколи. Аз щях да премина напряко и да я победя. Но изведнъж ме заболяха ръцете. Не бях свикнал да плувам толкова надалеч. Дали да не спра при рифа, за да могат ръцете ми да си починат за малко? – почудих се. Стигнах рифа. Обърнах се. Шийна заобикаляше отляво. Прецених, че мога да си почина няколко секунди. Стъпих върху червения коралов риф... 

...и изпищях от ужас!"