Здравка Евтимова: Писането е като майчинство и като магистрала. Рано е за мое произведение в български учебници

Здравка Евтимова е на 59 години, завършила е английска филология, писател и преводач, автор на десетки разкази, романите „Четвъртък“, „Една и съща река“, най-новият „Зелените очи на вятъра“; сборниците „Кръв от къртица“, „Пернишки разкази“, „Разкази от сол“… Превежда книгите си сама, работи с издатели от САЩ, Великобритания, но и с холандски, гръцки, италиански издателства, а у нас – с „Жанет 45“. Носител е на литературните награди „Чудомир“, „Златен ланец“, „Блага Димитрова“.

Омъжена е, има двама сина, дъщеря на 29, четири внучета, живее в Перник, пътува непрекъснато до София и целия свят – и буквално, и метафорично. И въображението ѝ обитава цялата Вселена.

Г-жа Евтимова, как вашият разказ „Кръв от къртица“ влезе в американски учебник по литература?

Разказът ми е като пораснало дете и вече може да ходи, където си поиска.

Как проходи този разказ и стигна чак до Щатите?

Преди доста години го написах. В България излезе в книгата „Пернишки разкази“, а в САЩ даже по-рано отколкото у нас. Публикува го The Antioch Review  - литературно списание, което издава Antioch College – университет, известен със своята добра школа по философия и либерална мисъл.

5 години по-късно ми се обадиха издателите на New Sudden Fiction („Нова внезапна проза“) - антология за най-добрите разкази под 2000 думи, публикувани в САЩ с въпрос дали съм съгласна да публикуват „Кръв от къртица“, и отговорих, че, разбира се, за мен е чест. Попитаха може ли да променят заглавието само на „Кръв“, защото звучи по-универсално и се съгласих. А миналата година по това време ми се обадиха да кажат, че този разказ е подбран за учебник по литература и отново потвърдих, че за мен е чест.

Пътят на разказа е дълъг, но аз не съм вървяла заедно него. Когато писател създаде нещо, знае, че произведението му е като свободен човек – върви по света и може да донесе радост или дълбоко огорчение. Писателят попада под ударите и под обичта на читателите - някои го харесват, други дълбоко не го одобряват и си изправен пред този съд.

На какво „Кръв от къртица“ ще научи американските деца, как ще ги обогати?

Само мога да предполагам и много да се надявам да им даде шанс да видят болката на другия и да ги научи, че подадената ръка може да подкрепи и така да се стесни територията на страданието и болката. Това е моята надежда.

Не ви ли е мъчно, че нашите ученици не ви четат?

Още е твърде рано да се мисли за мое произведение в български училища. Един разказ, една книга не те правят добър писател. Може би всички написани неща те правят поне за един час добър писател. Не говоря само за себе си.

Когато читателят открие творба, която съдържа нещо светло, а дори и да е тъмно, мракът показва пътека към нещо добро и светло, когато дава подкрепа на падналия духом и тази творба кара една преклонена глава да се издигне нагоре, тогава има смисъл. Но за мен е рано да се говори в тази посока и това не е скромност, преценявам обективно работата си.

Не ви ли е мъчно, че учениците ни не четат - не само вас, а въобще? Какво липсва в образованието ни, какъв е пътят, според вас?

Новите технологии, с които се направи пробив в развитието на цялото човечество, могат да се използват в услуга на четенето - да има лесен достъп на всички нас до аудиовизуални продукти, които да предоставят по най-модерния начин всяко литературно произведение. Така че младите, които се раждат с лаптоп в пелените или, хайде да кажем, в одеялцето, защото вече няма пелени, да могат с едно докосване на клавиш да достигат до книга, за която се говори и още по-добре до книга, за която не се говори.

Дори и автори от най-малките страни да успеят да влязат във Вселената на електронните средства - това е ключ младостта да чете бурно. Защото децата са синоним на любопитство, те копнеят да научават нови неща – уверена съм, че това е пътят.

Аз лично слушам аудио книги и възприятието е съвсем различно - все едно художник рисува пред очите ти и е толкова прекрасно, когато това може да се случи в телефона ти… Нещата наистина се променят и съм оптимист.

Това са студентки от университета "Суп Ят-сен" в Китай, където имаше литературно четене. Те преведоха 3 мои разказа от английски на китайски., казва Здравка Евтимова

На какво ние, родителите, не успяваме да научим нашите деца?

За себе си знам, че не съм успяла да ги науча, специално дъщеря ми, на повече строгост към себе си. Да търси високата оценка от другите, а не от себе си. Високо уважавам онези, които не говорят с думи, а с продукта, който са създали – ако е разказ, така да остава в теб, че да не можеш да го прогониш от мислите си; ако е четка за зъби да се влюбиш в нея и да не искаш да използваш друга; ако са обувки – да не ти се ще да ги сваляш, ако е стихотворение, да го помниш до последния си дъх…

Не плямпане, а дейност, и не дейност за отбиване на номера, а нещо наистина качествено.

Тънки, проходили тръни – така описвате момче и момиче, които са сред героите ви в „Зелените очи на вятъра“ – трънливи ли са днешните деца?

И днес, и вчера, и след 100 години, дай, Боже, да е мирно и щастливо човечеството, децата са най-красивото нещо, което е възможно да съществува. Едно здраво, усмихнато дете за мен е върхът на всичко най-хубаво, което можем да създадем ние, хората. Друг е въпросът дали това дете е обичано и чакано. Децата могат да бъдат тръни, защото трънът успява да извлече живот от камъка, а някои тръни цъфтят толкова красиво… Но обичаното дете, не заливано с неща и панталонки от 300 евро, а отгледано така, че да стане достоен човек, то е най-великото на света.

Йордан Радичков каза преди години: „Децата са ангелите на света“.

И колко хубаво го каза! На една писателска среща в Щатите ме питаха за моите най-любими разкази и говорих за „Песента на колелетата“ на Йовков и „Нежната спирала“ на Радичков. Той неслучайно казва, че децата са ангелите на света, защото те се борят за живот и са нашето упование.

Сравнявате писането с майчинството. Защо?

Ти обичаш детето и когато те прегръща, и когато прави пакости и капризничи, и пожелавам на всеки Господ да му даде чакани и обичани деца, а на пишещите, заедно с децата и такива мигове на щастлива самота, в които да обгрижват думите.

Писането е и като майчинството, и като магистрала.

Какво имате предвид?

На Запад се иска да опишеш произведението глава по глава предварително, но за мен това изискване убива желанието за писане. Магистралата ти е нужна, за да отидеш донякъде, а писането - да видиш това, което е отстрани на магистралата. Да видиш красотата в самото движение.

Свободата е най-важното за вас, но какво ни прави свободни - истината или?

Когато човек е въоръжен с истина, дори когато буксува в живота, но е дълбоко убеден в своята правота, това дава криле на мисълта. А човек, който има крила, рано или късно ще се измъкне от буксуването. Ще намери начин ще напише нещо, ще тръгне нанякъде, ще преодолее. Това може да звучи лековато, обаче знам, че колкото и да си потиснат, когато има истина в думите, мисълта се превръща в действие и път, който е в успешна посока. Тогава слабият става силен.

А този, който изкривява истината, дори да има сила на Херкулес, ще се пречупи, защото лъжата е като ракова клетка - между лъжата и рака има един милиметър разстояние. Винаги трябва да казваме истината, да говорим за важните неща, да не засипваме проблемите с розова пяна, а да работим за разрешаването им. Истината, изразена добронамерено, може да промени и най-големия грубиян в правилна посока.

Свобода, истина и законност са важните неща. Когато има ясен закон и за този, който мете улицата, и за онзи, който е начело на държавата, когато се спазва и се прилага с еднаква строгост, а не с възможност да се откупваш, това е стремеж и възможност.

Какво е любимото ви нещо, освен писането?

Най-любимото ми е да прекарвам времето с моите внуци - три момиченца и едно момче. Те са ми на първо място, те да са добре, себе си поставям на последно. Внучетата, децата, мъжа ми и аз - така ги градирам, аз претенции не проявявам, това ми е чуждо.

Да съм с децата и да присаждам дървета. Най-хубаво е да присадиш диво дърво - толкова е красиво да видиш как в бедната земя към Радомир едно диво създание се извисява и ражда. И дядо ми, и баща ми са правили това, дано науча и внуците - това ми е любимото.

В какво вярвате?

Вярвам, че човек не трябва да бъде унижаван и да бъде тъпкан. Вярвам, че съдбата на всеки един от нас, независимо каква позиция заема - дали поправя обувки, дали прави паркове или пише, е да стеснява територията на болката и страданието и така да увеличава територията на истината, свободата и доброто. Всеки иска да срещне добро, да чуе добро - защо сме груби помежду си?

Търсим щастието в различни посоки, но мисля, че най-голямото щастие е да си здрав. Тогава можеш да постигнеш всичко.

Станислава Петкова