Как се справям сама с 4 деца

Имам 4 деца, 2 кучета, мъж-мечтател и работя на 3 места на ненормиран работен ден.
Понякога ми се струва, че се омотавам напълно в задачи и с нищо не се справям. Късно вечер, премислям отново списъка със свършеното за деня, докато кърмя бебето. 
И мислено си наливам чаша шампанско, за да се наградя.

Изкачвам моите върхове с поредица от много малки стъпки

Решавам проблемите, щом се появят. Всяка свършена задача е резултат от много малки стъпки. 
Всяка сутрин събирам пъзела и правя равносметка – какво трябва да свърша точно днес, в каква последователност и колко спешно.
Да се сравнявам с другите е глупаво и без полза. 
Да – вероятно някой може и по-бързо от мен, това е прекрасно. Аз обаче се ориентирам единствено по своята скорост. Във всичко.

Режим

Моите деца (и аз заедно с тях) са със строг и сгъстен график – иначе ще се отпуснат. Основните моменти – дневният и нощен сън за двете най-малки, разходка с куче, закуска и вечеря, вървят по график.
Най-големият, който е почти на 15 години, сам си прави режим, но има и задължения. 
Всички ставаме по едно и също време сутрин: след общата закуска съпругът ми и голямата дъщеря, която кара курс по дайвинг, отиват да се гмуркат в морето. Аз сядам да работя, малката – ляга да спи, а синът, заедно със средния се занимават или отиват да пазаруват.
Разбира се понякога този режим се променя, но в общи линии всеки предварително знае какво ще прави и това създава комфорт и на мен, и на децата.

Извън игрите и разговорите, всяко от децата знае, че половин час всеки ден аз ще занимавам само с него. И с нищо друго.
Малко е , да. И на мен ми се иска да имам повече време. Но и малкото време, което успявам да отделя персонално на всеки, е особено ценно за нас.

Делегиране на задължения

Половината от моите задължения съм делегирала на по-големите деца и въобще не изпитвам срам да го призная. Например закуската, а често и вечерята приготвя моят най-голям син. Той си пада по кулинарията. Така че успява да съчетае полезното с приятното.
И всички ядат домашно приготвена храна, а уменията на моя син непрекъснато се усъвършенстват.
Ходенето на пазар (списъкът приготвяме предварително и всички участват), миенето на пода и на съдовете също са тяхно задължение, а не мое. Въпреки че аз бих могла да се справя с това, без проблем.

Не успявам да свърша нещо ?

Тогава намирам подходящ кандидат и го моля да го свърши вместо мен. Единствено аз мога да кърмя и да пиша статии – но също така и да обичам целия този зоопарк. С останалото (понякога по-лошо от мен, но се случва и по-добре) прекрасно се справят и другите.

Право в очите

Не съм особено сигурна дали така е устроен мозъкът на моите или това е общ проблем на децата и съпрузите: те не разбират от намеци и деликатни подмятания.
А обаче аз нямам време да бъда загадъчна.
Искам нещо? Не ми харесва нещо! Тогава го казвам без заобиколки – направо в очите. На този етап още не съм озверяла напълно и мога да обсъждам проблемите или задачите.
Въвела съм правило на Трите пъти:
Първият път казвам какво се иска, след това напомням – два пъти. 
При необходимост или неизпълнение има последици. Не наказания. 
Аз не виждам смисъл, а и не искам да изпитам или да предавам негативизъм. Това са моите любими деца.
Например, синът ми е обещал да измие пода. И го е свършил като лисицата с опашката. В такъв случай, ще го мие наново, докато наистина не стане чист. За мен е важен резултатът, а не, че е махал с мокрия моп.
Да, наистина той няма да успее да излезе с приятелите си. Изборът е негов – дали да го направи веднъж както трябва или да кръшка.
Мина известно време преди сам да се убеди в това, но моят „модел“ дава резултат. Понякога децата ми наистина се бунтуват и мрънкат – защото имат доста инатлив нрав.

Сън на порции

До това решение стигнах с третото дете: спането трябва да е удобно.
Слагам малките да спят и заспивам с тях. Спя обикновено няколко часа. Ставам и съм бодра. Може да напиша статия и имам за себе си - поне 3 часа тишина. Понякога рисувам или се занимавам с нещо любимо.
През деня децата спят обикновено около 2 часа. Половин час (по часовник) аз спя заедно с тях, останалото време си е мое. 
Може да приготвя обяд или пък отново да поработя.
Децата знаят съвсем точно – ако мама спи, тя е неприкосновена. И като цяло си осигурявам 7-8 часа сън, но на порции.
Има естествено и у нас битки като при Ватерло, но стълкновенията са минимални и успявам да намаля щетите. И бързо им прощавам.

Да, често ми се струва , че въобще не се справям с нищо, но това означава единствено, че съм жив и нормален човек – роботът може и да издържи и до сутринта, но ще скърца, без значение какво е планирал.

Източник: detstrana.ru,адаптация Мона Василева