Психотерапевт: Помислете за връзката между тежкото детство и проблемното хранене

Причините за тази епидемия от затлъстяване, за която алармират от няколко години от Световната здравна организация и Европейската комисия, са комплексни и започват от детството, от емоционалното награждаване на децата с храна за постигнати успехи.

Нещата се задълбочават в училище и в момента наднорменото тегло и затлъстяването са огромен европейски проблем. За последствията от затлъстяването в ЕС се изразходват над 70 милиарда евро годишно в здравеопазването или като преки загуби от намалена продуктивност.

„Вероятно сумата е дори по-голяма, защото не се отчита изцяло влиянието на свръхтеглото в болести като диабет 2 и сърдечносъдовите болести. В момента 23% от жените са с диагноза затлъстяване, и 20% от мъжете в Европа, а се смята, че в България това са 1,258,000 човека. Статистиките сочат и че българските деца са на пето място по затлъстяване в Европа“, казва Детелина Стаменова, психотерапевт.

Детелина Стаменова, снимки: личен архив

Причините за това имат и своя психологически аспект и именно него разглежда в книгата си „Войната с храната“ проф. Джулия Бъкройд. Изданието е посветено на сложните отношения на хората с храната. Авторката е британски психотерапевт, а практиката ѝ е както в кабинета с пациенти, където приема хора с хранителни проблеми, така и с научна кариера.

Проф. Джулия Бъкройд

„Това не е само книга за хора с проблеми с храната, а и за това как децата ви да нямат такъв проблем. Тази книга е за това как да изградите добри навици у тях, независимо дали са момичета или момчета“, обяснява Детелина Стаменова.

Откъс

Как се учим да се справяме с живота

Как се учим да се справяме с живота? Нека помислим. Ако си представите едно бебе, ви е ясно, че то не се справя с живота. Разчита на хората, които се грижат за него, поели са тази задача вместо него.

Бебето се нуждае от това някой друг да го нахрани, измие и облече. То има нужда от някой да го успокои и приласкае, когато е разстроено или нещо го боли. Нуждае се някой, който да му помогне да заспи и да бъде при него, когато се събужда. Нужни са му още емоционална топлина, грижа и разбиране, така че да се чувства сигурно и в безопасност. И повечето бебета, за които се грижат по този начин, ще са доволни и щастливи (през повечето време).

Има две променливи в тази ситуация: едната е самото бебе, а другата – човекът, който се грижи за него. С много малко изключения бебетата изначално са готови, желаещи и способни да се свържат емоционално с грижещите се за тях. Достатъчно е само да приближите едно бебе, за да видите, че то се опитва да направи контакт с вас с очите си, обръщайки глава да ви погледне; издавайки звуци, водейки „разговори“ с вас; като рита с крачета.

Но, без съмнение, бебетата имат свой темперамент и личностни характеристики, както и различна физическа конструкция. Ако някое не е добре, има някакъв недъг или забавено развитие, по-вероятно е да изпитва дискомфорт и е по-малко вероятно да отвръща с лекота на тези, които се грижат за него. 

Различията в личностните характеристики води и до различния начин, по който бебетата реагират на грижещите се тях хора. Някои могат по-лесно да бъдат успокоени. Други са по-чувствителни, реагират по-остро на шум и са по-склони да плачат или им е по-трудно да се успокоят и да заспят. Има бебета, които се нуждаят от повече сън в сравнение с други, но има и такива, които са по-активни или пък се нуждаят повече да бъдат гушкани и т.н.

Другата променлива е човекът, който се грижи за бебето. За нещастие, то не може да избира кой ще бъде това и колко способен ще бъде да се грижи за него. Този човек – или те, ако са повече от един – на свой ред са повлияни от начина, по който са се грижили за тях в детството им.

Ако майка ви е имала късмета да е била обичана и добре гледана като малка, има повече шансове да бъде способна да направи същото за вас – или не.

Каквито и да са личностните характеристики и физическото състояние на бебето, то зависи изключително много от това хората, които се грижат за него, да управляват живота му така, че да изпитва възможно най-малко дискомфорт, болка или фрустрация. Това, разбира, се е почти невъзможна задача.

Животът на всяко бебе  е пълен с дребни нещастия – да му е студено или самотно, да го боли нещо или да е изплашено например. Дори най-добрата и компетентна майка ще открие, че е невъзможно да овладее всяко безпокойство.

Тъй като е невъзможно да предпази бебето/малкото дете/по-голямото дете от всеки препъникамък по пътя на живота, важно е майката да го подготви да се справя с трудностите самò. Това, което като че ли се случва, е, че бебето/малкото дете се научава да говори на себе си и с другите по начин, по който майка му му говори.

Спомням си например за едно момиче на около шест години, която беше голяма мечтателка. Често ѝ казваха с различна степен на раздразнение: „Нямаме цял ден, Алис!“. И когато играеше крикет със семейството си, а на дядо ѝ му отнемаше повече време, за да подаде топката, тя му извикваше: „Нямаме цял ден, дядо!“. Много е вероятно да си е говорила и сама на себе си по този начин – нетърпеливо или раздразнено. Като че ли ние действително говорим с другите и на себе си по начин, по който на нас ни е говорено.

Обгрижващите, които не се справят много добре:

Огромно количество проучвания разкриват, че дете, което получава адекватни реакции на преживяванията и настроенията си, расте много по-уверено и сигурно в сравнение с децата, които не получават адекватно отношение. Можете да видите последиците от това на всяка главна улица или във всеки супермаркет.

Един ден разсеяно гледах през прозореца в офиса ми, когато видях майка и дете, които се движеха по улицата. Детето бе на около девет години и искаше да държи майка си за ръката. Тя обаче отказваше и двете се оказаха в ситуация, в която майката ходеше с вдигната във въздуха ръка, а детето се беше вкопчило в полата ѝ. Каквато и да е потребността на момиченцето в момента, майката не можеше или не искаше да реагира съответно.

В друг случай бях в един търговски център и видях едно дете на около четири, което беше с няколко души, включително баща си. То беше уморено и се оплакваше, но след няколко нетърпеливи реплики получи плясване. Не е приятна гледка да видиш голям човек да удря малко дете – очевидно той не бе способен да реагира на детето по разбиращ (и зрял) начин.

Съществуват, разбира се, още много възмутителни примери – средно две деца умират на седмица във Великобритания, докато са в ръцете на някого, за когото се предполага, че трябва да се грижи за тях.

Приблизително две-трети от нас имат родители, които ни дават това, от което се нуждаем, но една трета – не.

Пропуските или неадекватностите на родителите невинаги са нарочни или злонамерени.

Помня веднъж в един супермаркет се натъкнах на майка, която се караше на четиригодишното си дете, че е съборило нещо от един от рафтовете. Тя говореше толкова ожесточено, че се опитах да се намеся и да обясня, че това е неволен инцидент. Майката се обърна към и ми изкрещя: „Не беше инцидент, той е ужасно малко момче!“.

Изразът на детското личице беше сърцераздирателен – то нямаше защита срещу тази атака, никакъв начин да си каже, че майка му не е честна и това, което казва не е вярно, а дори и да беше вярно, да осъзнае, че нейното поведение беше яростна свръхреакция.

Когато животът изправи това дете пред някаква трудност, когато порасне, как би се успокоило, за да намери спокоен и рационален отговор на грешката си? И как ще повярва, че другите ще го подкрепят и ще му помогнат, когато нещата са трудни, след като опитът му показва, че те по-скоро биха му обърнали гръб и атакували, щом направи грешка?

Трудно е за дете, родено в такава ситуация, да намери собствения си начин на съществуване – да има хранително разстройство може да бъде начинът да се отдели от родителите си, които се опитват да го „залепят“ за себе си. Възможно е чувствата на съпротива и бунт, които твърде трудно могат да бъдат допуснати до съзнанието, просто да бъдат трансформирани в определено хранително поведение.

През последните 20 и повече години се доказа, че съществува връзка между трудното начало на детството и проблемното хранене. Изглежда, че много хора, които са прекалено ангажирани с това какво ядат или дали гладуват, използват храната като начин да отвлекат вниманието си, да се предпазят или да се справят със /да овладеят спомени, мисли, преживявания или чувства, с които не знаят как да се справят по друг начин.

Книгата може да бъде поръчана само онлайн на www.voinatashranata.com