Проф. Ваня Матанова: Наркотикът е протест срещу нескъсаната пъпна връв

Проф. Ваня Матанова е доктор на психологическите науки* и Обекти.бг представя изключително интересно интервю с нея - за сложните отношения, за родителските предразсъдъци, избори и роли, които очертават бъдещето на децата ни.

Често се сблъскваме с предразсъдъци по отношение на децата на сами родители. Общоприето е мнението, че те израстват по някакъв начин психически непълноценни. Възможно ли е наистина един липсващ родител да предизвика недостатъци в характера на детето?

Така, както ми задавате въпроса, би могло да има някакви проблеми по-нататък. По същия начин може да се очаква и че ако общуването с родителя, който го отглежда, е пълноценно, няма да има никакви причини за тревога. Всичко зависи от това каква е връзката между родителя и детето, защото има и пълни семейства, в които децата са сами, макар че физически имат двама родители. Важен е контактът и не толкова количеството, колкото качеството на контакта между родителя и детето.

Мога да ви кажа, че в последните години има страшно много промени в наложената семейна педагогика, която изискваше майката да си отглежда детето дълго време, имаше регламентирани по-дълги отпуски за отглеждане на дете, които сега ги няма. И де факто децата много често преди навършването на една година започват или да ходят в някакво педагогическо заведение, или почват да ги гледат тъй наречените бавачки.

Не е същото, както ако го гледа майката. Освен това работещата майка е напрегната и контактът пак не е пълноценен, макар че все пак прекарва време вкъщи. Категорично обаче смятам, че въпросът е не толкова дали детето се отглежда от един родител, или от цяло семейство, колкото е важно качеството на това отглеждане.

Какво е значението на ролите, които детето възприема от майката и от бащата?

Това има огромно значение. Един от законите в детската психология и психопатология е, че трябва да има ясно разграничение между ролите на бащата и на майката. Има един кръг, в който родителите трябва взаимно да осигуряват комфорта на семейството. Това означава, че бащата трябва да осигури комфорт на майката, а тя да осигури комфорта на детето. Това обаче е идеалният вариант.

В този вариант ролите трябва да бъдат разпределени по следния начин: бащата налага правилата, рамките на поведението, следи за изпълняването на правилата, наказва. Майката пък е тази, която обгрижва, тоест тя може понякога да смекчи малко правилото, без да го нарушава. Пак казвам обаче, това е идеалният вариант.

Напоследък все по-често се случва ролите да се разменят даже в пълни семейства. Майката е тази, която поставя границите и правилата, едновременно обаче не напуска и другата си роля на обгрижваща и става така, че един и същи човек налага правилата и ги нарушава. Това е страхотно объркващо за детето.

Защото семейната структура много се промени по много различни причини. Вече го няма онзи класически модел на семейството, в който бащата осигурява доходите, той е водещият, той е главата и други части на тялото (смее се), не е вече тая структурата. Много често се срещат взаимни обвинения между съпрузите от типа: “Ти не ми даваш правото аз да бъда водещият, ти не си достатъчно обгрижваща”. В това според мен важна роля играе изключително ниската информираност на българските родители за начина на родителстване.

За всичко друго учим, само не как да бъдем родители. А това е най-сложното и най-важното нещо, което съществува. В повечето семейства стратегията е от типа “проба-грешка”. И опитното зайче е детето. Но по-скоро вината е на психологическата гилдия, която няма практика да дава информация за справянето в такава ситуация. За такива неща се намесваме само ако вече има някакъв проблем. Но да се търси консултация, когато детето е още малко и много неща могат да се променят, няма практика. 

Нека ги информираме сега! Наскоро чухме за случаи, в които детски градини организират университети за родители, в които ги учат как да възпитават децата.

Изключително хубаво нещо! Стига да е наситено с добро съдържание. Училищата за родители по едно време тръгнаха по малко грешен път, образоваха хората само за физическото обгрижване и за често срещани болести, което, разбира се, е много важно! Но никой не обръща внимание на психичното развитие и на психичното здраве. Като че ли там трябва да е акцентът на тези училища.

Много е странно – всички говорим за единство на тяло и душа, обаче като се стигне до това нещо, лекарят гледа тялото и почти не се сеща за психичното здраве. А грижите за него започват от първия ден на детето. От първата прегръдка, от първото поемане на бебето. 

Има спорове, че самотният родител и детето му развиват по-висока степен на взаимна зависимост.

Дали това ще стане, пак зависи от качеството на контакта. Ако родителят и детето обаче живеят в по-голяма изолация, може да се очаква зависимост. Макар че много често не се прави разлика между зависимост и привързаност. Привързаността е психологически конструкт, който се формира до края на първата година. Адекватната привързаност означава детето да ползва майката като сигурна база. То трябва да е сигурно, че ще получи подкрепата ѝ, когато има нужда от нея. Ако това не се формира до една година, то има много тежки последствия в зряла възраст.

Израстват неемоционални, несигурни хора, които живеят с мисълта, че каквото и да поискат, то няма да се случи. 

Възможно ли е детето да развие едипов комплекс към самотната майка и да има проблеми с връзките в живота си?

Да. Но това може да се случи и в пълно семейство. Това става, когато не се осъществи отделяне на майката от детето. Знаете ли колко често деца до 12-13-годишна възраст спят в леглото на мама? Има и случаи, когато спят между мама и татко. Разбира се, с разрешението и подкрепящото поведение на самите родители. Обикновено тези прехвърляния започват, когато децата са болни, когато имат колики в 4-ия до 6-ия месец и след това те остават.

Това обаче е така, защото на родителите им е по-добре да усещат подкрепата на детето, когато я няма подкрепата помежду им. Това е търсене на трети човек, който да оправи контактите им. Но за детето това означава неотделяне и се развиват едипови комплекси, комплекси на Електра и така нататък. Твърде дълго време се поддържа симбиотичната връзка – “Аз не мога сам, мама винаги е добра (или винаги лоша), но тя е до мен. Аз не мога сам да тръгна да правя нещо.” 

Как може да се прекъсне такава зависимост, особено в България, където практиката е децата много до късно да живеят с родителите си?

Една част от децата в прословутата пубертетна възраст започват да демонстрират протест срещу тази симбиотична връзка. Този протест често приема много социално неприемлива форма. Това са бягствата от къщи, бягствата от училище, психоактивните вещества, наркотиците. Този процес означава: “Аз искам да вземам решенията си сам! Искам да правя това, което аз смятам за добре!”. Това е вик за помощ. “Освободете ме от тази връзка!”

Това, което обикновено се случва тогава, е, че цялата вина отива върху детето. То е лошото, то е неблагодарното, аз толкова съм се грижила за него... Но това всъщност е нескъсаната пъпна връв. Родителят трябва да разбере, че когато детето му наближи пубертета, е абсолютно нормално той вече да не е на пиедестал. Той вече не е еталонът за поведение – на негово място застават връстниците.

Понякога майките казват: “Той се събра с лоши деца!”. Няма лоши деца. Въпросът е каква е ценностната система на самото дете, което да може да прецени кое е добро и кое – лошо. Когато се подбира маргинална група, това означава – аз се чувствам зле, нека да отида при други, които се чувстват зле! И една от най-грешните стъпки на родителите е да обвиняват за това децата. Детето е синдром на недобре функционираща семейна система. 

Педофилията става все по-видима през последните години. Има ли връзка между липсващия родител и попадането в капана на педофила?

Възможно е, но не липсата на единия родител е фактор тук. Огромно значение има привързаността, за която говорихме. Децата с несигурна привързаност стават много общителни с непознати. Не демонстрират обич към родителите си, защото всички сигнали, които са давали за потребностите си, не са били задоволявани от тях. Затова пък демонстрират разкрепостена комуникативност с непознати и точно тези деца попадат в обсега на педофилите.

Отново е жизненоважно дали в първата година на детето ще се формира истинска привързаност между него и родителя му. 

Да поговорим и за децата в еднополови двойки. Има ли някаква психическа опасност за тях?

Това е нещо, за което все още нямаме достатъчно данни и опит, за да знаем какво ще се случи. Литературните данни са много противоречиви. Някои твърдят, че ако ролите в двойката са разпределени – единият да поставя рамките, а другият да обгрижва, може да се очаква, че няма да има проблеми. По същия начин нямаме данни дали проблеми ще има при деца, които са отглеждани от 4-5 бавачки, докато навършат една година.

Детето трябва да има поне една фигура, към която да изгради привързаност. 

Не са ли по-разпространени другите традиционни ролеви фигури като бабата и дядото?

Да, но бавачката започва много да настъпва в последните години. Не знам как ще напишете това, което ще кажа сега, но българските баби и дядовци са много странни хора. Тяхното поведение обикновено е някаква жалба за младост – ето, ние сме вече стари, но още имаме пръст в живота на младите. А те са от съвсем друго поколение. Едно е било по тяхно време, сега реалността е съвсем друга. И ако връзката между бабите и дядовците и родителите не е много добра, стават големи бели.

Често възрастните налагат един стил на поведение, родителите – друг, и детето е в невъзможност да избере кое да следва като модел. А това е опасно. Аз съм твърдо за детска градина от 3 години нататък. За яслите имам не особено ласкаво мнение. Ясно е, че едно дете до 3-годишна възраст има нужда от индивидуално обгрижване и задоволяване на индивидуални потребности. От три години нататък е добре детето да влезе в група. Да може да се ориентира къде е мястото му в нея, да се научи да отстоява позицията си, да стане толерантно към потребностите на другите.

Ако то не ходи на градина – слава богу, че е задължителна предучилищната такава, много трудно ще започне да участва в групи. Израстват егоистични индивидуалисти и започват да се налагат чрез други, неприемливи модели. Тогава вече може да се появи и агресивен модел, за да се наложат желанията, защото не се вписвам в групата, не знам какво искат другите и за мен тяхното искане не е толкова значимо, колкото е моето. 

Не губи ли родителят контрол над детето си, когато го изпраща на градина?

Тази стъпка е важна по още една причина. За комфорта на детето, юношата и възрастния човек е важно да формира високи адаптивни способности. Те минават през приемането на различни социални роли. Ако детето седи само в семейството, то е в социалната роля на син или дъщеря. В детското заведение то приема вече социалната роля на ученик. Така започва разширяването на палитрата от социални роли, които то трябва да може да приема. Иначе, когато изведнъж от ролята на обгрижвано, възпитавано дете му се наложи да влезе в друга, но по-късно, то много трудно ще влезе в нея и ще развие адаптивни умения.

А ако не умееш да влизаш в различни социални роли, ти държиш една и спрямо другите винаги се държиш неадаптивно. Колкото повече такива роли можеш да поемаш, толкова си по-жизнеспособен и успешен по-късно. Адаптивността е едно от най-най-важните качества. Даже интелигентността вече се оценява професионално според степента на адаптивност. 

Има ли това връзка с нашата тема за самотните родители? Какво възпитание бихте им препоръчали, за да възпитат едно адаптивно дете?

Най-вече препоръчвам при първия въпрос на детето “Защо сме сами?”, да няма лъжи. Те обикновено са под формата на “Ами защото татко го няма”. Какво значи татко го няма? Него го няма при нас, но го има някъде. Една лъжа, тръгнала от ранно детство, се разширява, украсява и накрая винаги се намира една “добронамерена” съседка, която казва – твоят баща така и така или ти си осиновен и травмата е налице.

За самотните родители бариерата винаги е – детето е малко, няма да разбере. Това не е вярно. Не твърдя, че дете на една година ще разбере семантично едно такова обяснение и ще има точно понятие за ситуацията, но твърдя, че ако тази тема се въведе в общуването между детето и родителя, ще е по-лесно и за обяснение, и за възприемане, когато детето достигне до достатъчно добро семантично разбиране на речта.

Въвежда се тема. “Това беше мой избор, така реших, не можахме с тати да останем заедно, той живее в друга къща, но ти можеш да разчиташ на него”. Това е добрият вариант. Иначе, както и да си взел решението, ти поемаш твърде голяма отговорност и смяташ, че можеш да покриеш всички нужди на детето. Нереалистично е. Много често решението да се отгледа дете сам се взема вследствие на разочарование и ред други причини, но човек не може сам да поеме цялата отговорност на света.

И ако истината за семейството от един родител е обяснена както трябва, тя няма да го травмира. 

Какво да се прави обаче, когато се налага сам да поемеш отговорност за детето си?

Аз не вярвам в абсолютната самотност. Винаги има някой, който може да те подкрепи, някой, на когото можеш да разчиташ. И е добре сред тези хора да има различни модели – мъжки, женски. Не бива да се крие от детето интимният контакт. То трябва да знае, че това е част от живота, че е нещо нормално. Не знам кога от главите на българските родители ще излезе заблудата, че сексът е нещо срамно. 

Какво е правилното поведение, когато в едно такова семейство влезе втори, небиологичен родител?

Това, което не трябва да се прави, е да се крие. Знаете ли какви комбинации се измислят? Той идва само когато детето е на градина, когато спи! Ами като се събуди и го види? Ами като си дойде по-рано? В неговата главичка веднага се появява мисълта “мама прави нещо нередно, щом се крие от мен!”. Щом е нередно, този, който е дошъл, заплашва мама. Значи трябва да имам отпор към него. И се почва – пищи, крещи, хапе, рита, бута мама, бута приятеля ѝ.

Затова – никакво криене! Връзката трябва да му се обясни през неговия поглед. “Както ти имаш приятели, така и мама има нужда да говори, да споделя, да гушка.” Когато вече има брак, трябва да се знае, че нов татко няма. Има един татко. Детето трябва само да реши дали това е таткото за него. Изчаква се. Там, където няма натиск, децата рано или късно започват да казват “татко”. И много често се привързват много повече към този човек, отколкото към биологичния си баща.

Но не бива да има решение вместо детето. Няма нищо лошо в това да му казва по име или да му вика “чичо”. Ще дойде време и без натиск то само ще реши какъв му е този човек. 

Същото ли е и за осиновените деца? Кога трябва да се каже на едно дете, че е осиновено?

Към осиновените деца също има много неразбиране. Обикновено се крие много дълго и се чака то да порасне, но кога е това порастване – не е много ясно. Правилното е темата да се въведе много рано.

Аз съветвам майките в такава ситуация веднага да кажат: “Аз те търсих и те намерих. Ти си моето дете. Ти си детето, което исках. Аз обиколих цяла България, за да те намеря.” И това е самата истина. Никой не взима първото дете, което види. При първия въпрос “Мамо, как си ме родила?” детето се води, за да види къде е живяло, и тогава темата вече не е страшна.

Страшното е, ако го научи от някой друг по “доброжелателен” начин. И то веднага мисли – мама или тати ме излъга. Често тези деца правят тежки емоционални и поведенчески протести. Травмира ги не осиновяването, а скритата истина. 

Имате ли някакви съвети към семействата от един родител, включително и към бащите, защото и това се случва?

Психологът никога не е съветник и не бива да е съветник, защото така отива в позицията на всезнаещ. Обаче има неща, които са задължителни – първо, много внимателно обмисляне на този модел – имам ли достатъчно основания да поема такава отговорност? Имам ли ресурса да се справя с нея? Имам ли достатъчен ресурс в близкото обкръжение, което да ми помогне?

Първият ми съвет е да няма импулсивни решения. Да няма решения, основани на наказанието на някой друг. Другият съвет е към татковците. Те са особена категория. Това е така, защото има много съществена разлика между майчината и бащината любов. Тя е коментирана много – майчината любов е безусловна. Раждаш го и веднага го обичаш. Веднага е на мама най-хубавото. Бащината любов трябва да се заслужи. Да се види, че детето може и знае нещо и тогава татко показва обичта си.

Даже в пълните семейства майките често изпадат в следродови депресии, защото той не го обича! Искаше го това дете, пък не го обича! А на него просто му трябва малко време. Така че самотният татко трябва да се научи да дава пълноценна емоционална среда на детето си, за да расте то като щастлив човек. 

И все пак обществото внушава на такива деца, че са непълноценни. Как да убеди една самотна майка или татко сина или дъщеря си, че това не е така?

Пълноценното дете е много неясна категория. Пълноценно означава справящо се. То трябва да може да се справи при травма. Това справяне обаче минава през родителя. Аз не мога да дам формулировка какво е справящо се дете. Но ако майката или бащата не му вмени усещане за собствена пълноценност, без да се преминава границата и да стане маниакално, в смисъл на “ти винаги си прав, ти никога няма да претърпиш неуспех, ти винаги успяваш”, то ще се чувства нещастно в света.

Трябва да му се казва, че ще има успех, когато само положи отговорно усилие за това. Успехът обаче зависи от нещо – той не е на всяка цена. Самотните понякога създават у детето твърде завишено усещане за успешността му, точно за да компенсират и да не расте то непълноценно. В такива случаи “напомпаното” хлапе не може да понася неуспехи, не може да полага усилия и от всяко нещо изисква награда.

Аз съм голям привърженик на поведенчески техники в такива случаи. Една такава е жетонната система. Това означава всяко нещо, което детето е направило, колкото и малко да е то, да бъде жетонирано. Т.е. адекватна награда за постиженията. Всяко нещо, което не отговаря на очакванията и на социалните норми, от своя страна, трябва да бъде санкционирано.

Аз съм твърд противник на каквито и да било физически наказания. Привърженик съм на наказания, които не унижават децата. “Стой с гръб в ъгъла!” е унижаващо наказание. Защото така детето се изолира и няма контрол върху това, което се случва около него. При малките човечета наистина се случва само това, което виждат. Другото го няма. 

* Проф. Ваня Матанова е доктор на психологическите науки. Специализирала е в Швеция, Англия, Ирландия и Русия. Преподава в СУ "Св. Климент Охридски". Ръководител е на магистърска програма по клинична и консултативна психология към Софийския университет. Член е на специализирания научен съвет по психология към ВАК, на редица международни организации и асоциации по психология. Председател е на Българската асоциация по дислексия и на Българската асоциация по клинична и консултативна психология.