Мадлен Алгафари: Пубертетът се простира до 23 г., защото животът е все по-лесен

Книгата на Мадлен Алгафари - "Поправителен за родители" може би ще стане настолна за новите родители, защото засяга изключително важни теми. Затова и разговаряме за нея с известния психолог. И изникват нови въпроси:

Много ми се струва ценно разделението според възрастта в книгата ви със съответните проблеми, характерни за периода – от 1 до 3 години, от 3 до 5, от 5 до 7... Но най-интересно е, че имате раздел от двайсет до двайсет и пет и повече години. Защо мислите, че децата имат нужда от подкрепа и след като навлязат в своите 20 години?

Не аз съм измислила тези възрастови периоди - те са естествени в развитието ни. Всички психотерапевтични школи работят с тях.

Днес говорим за т.нар. „удължено детство“. Пубертетът се простира между 10 и 23-годишна възраст. Така е, защото животът е все по-лесен. Изкуственият комфорт, който сме създали, го прави такъв – ток, парно, дрехи... Колкото повече такъв изкуствен комфорт имаме, толкова по-дълго можем да останем деца, не сме принудени да узряваме бързо и да ставаме автономни, за да се и размножаваме бързо, за да оцелее вида, както е в природата, където животът е много по-застрашен.

Това означава, че физическото оцеляване е по-гарантирано, отколкото преди векове. Психиката, от своя страна, може да се забави, заради това, че опасностите са по-малко, а и заради факта, че е бомбардирана с информация, която не е плод на собствен житейски опит.

Подкрепата след 20-годишна възраст, за която говорите, постепенно трябва да бъде намалена, за да се еманципира младият човек. Но не е естествено вече да съществува такава, когато „детето“ отдавна не е дете. Казвам го, защото има и такива казуси на неотрязана „пъпна връв“ и след 30, и след 40 години дори.

Нерядко проблемът не е в порастващите деца, а в непорастващите родители. Някои родители отказват да пуснат децата си, защото не умеят да станат родители на самите себе си, не знаят как да живеят сами и ползват егоистично децата като единствен смисъл на техния собствен живот. Това наранява всички страни в системата „семейство“.

Периодът с отричането на родителите - когато не успяваме да намираме общ език с децата си, поне за мен беше особено тежък. Вашата „рецепта“ и въобще има ли такава?

Ако имате предвид естествения бунт на детето срещу родителя – да, важно е родителят да си дава сметка, че това е нормално във фазите на еманципиране. Мъдрият родител трябва да може да понесе това детско поведение. Ако обаче някога той самият се е чувствал недозачетен, ще му е трудно. Изобщо, трудно е да дадеш нещо, което не си получил. Именно за това помага терапевтичният процес – да зашие раните, да ги излекува, за да не пречат на отношенията ни.

Чувам и такива реплики: „Вие, терапевтите, постоянно вменявате на хората, че трябва да ходят на терапия. Как пък са живели някога без терапия хората.?“ Да, живели са, но са наследявали и грешните модели, освен добрите. Някога са ходели и боси, но днес ползват обувки, нали... Някога са умирали от много болести, но днес могат да идат на лекар и да се излекуват, нали...  Важното е обаче да осъзнаеш, че нещо не е здраво, за да потърсиш все пак промяната.

Агресията ли е най-големият бич в наши дни – агресията между хората въобще, или нещо друго, как мислите?

Агресията не е бич. И никога не е била. Агресията е естествена част от човешката природа. Агресия означава движение, живот. Проблем са болните форми на агресия – насилието и садизмът. Обяснявам много за това в книгата. Нека чиитателите го прочетата там, защото са нужни десетки страници, за да го обясня. Освен това, тази болна форма на агресия в човешката история намалява. Някога хората са се клали като животни. Днес убиването на човек от човека вече е стотици пъти по-рядко, отколкото през хилядолетията.

Увеличила се е информацията за болните форми на агресия – садизма и насилието. Днес дори сме бомбандирани с информация от цялото земно кълбо. Това създава усещането за лавина от болна агресия, без всъщност да е така.

Когато не сме на „ти“ със здравата, добронамерена форма на агресия, се стига до онази болна агресивност, която нарочваме и обявяваме за враг.

Разбира се, вярно е и това, че в условия на стрес тя също може да се повиши.

В „Поправителен за родители“ отговаряте и на „лесни“ въпроси, например „Да взема ли домашен любимец на детето, или не?“, но и на по-отвлечени, екзистенциални и сложни, например: „Сънувам, че синът ми пада, а аз не мога да му помогна. Какво означава?“ Какво наистина означава това?

В книгата също го казвам: какво наистина означава това, може да се разбере само в дълбинна терапевтична среща. Несериозно, непрофесионално и смешновато е да се мисли, че може да има математически отговор на този въпрос, без анализ. Защото символите и асоциациите, които всяко отделно подсъзнание „ползва“, са индивидуални. Терапевтът има да зададе поне още сто въпроса, за да намери пациентът сам отговора си. Своя отговор.

Много теми в книгата ви вероятно са почерпени от собствения ви опит – възпитали сте момче и момиче. Кажете какви са трудностите да имаш син и дъщеря – влюбването, ината, бягството – какво?

Голямо предизвикателство са въпросите ви. В книгата не ми стигнаха 500 страници, за да разсъждавам по темите, а тук се очаква в няколко изречения да го направя.

Ще кажа само, че е важно да се възпитават и мъжкото, и женското начало. Но подходите са различни. Важно е да се стимулира женствеността у момичето, мъжествеността у момчето, за да не почне да преобладава енергията на противоположния принцип. Когато говорим за принципи, не става дума за сексуалност.

Изключително важно е да се инициира мъжкото и да се инициира женското. Но колко семейства празнуват ритуално първата менструация или първото семеизпразване или бръснене, за да дадат послание на децата си колко е свята принадлежността им към съответния пол?

Днес мъжкият и женският пол са много близко един до друг, полярността, типична за миналото вече не се наблюдава, но има важни разлики, които гарантират физичното и психичното здраве на мъжа и жената. Например, мъжкото (не мъжкия пол, а мъжкото начало!) се нуждае от трудности, за да се кали и да бъде борбено, женското (не женския пол, а женското начало!) е добре да може да е гъвкаво и умеещо да отстъпва и да се смирява. Когато един от двата принципа (а понякога и двата) е блокиран, независимо дали сме мъже или жени, следват нездрави последици.

Преди години помогнахте на много хора да намерят отговор на своите въпроси с "Училище за пораснали", в което говорехте за първите седем години, зависимостите, партньорските отношения и кризи, връзката между телесните симптоми и психичните причини. Каква е съдбата на училището?

Приключи, за съжаление, спонсорският договор. Надявам се да стават повече хората, които да осъзнават, че е полезно да се инвестират средства в такива инициативи. Обществото има огромна нужда от това днес.

В книгата си обобщавате следното: „Не искаме да излезем от Матрицата, защото ще станем свободни. Ще се наложи да пораснем, ако излезем, или по-скоро обратното, ще се наложи да излезем, ако пораснем. А така няма да се грижат за нас…“ Как можете да го разтълкувате?

Цитатът продължава така: „Свободата е най-голямата отговорност. Тя иска смелост и сила. А всъщност ние всички сме бебета с дефицит на грижа. Затова искаме да сме несвободни и слаби – за да си дополучим грижата. Вместо нея обаче получаваме менте-грижа, менте-свобода, менте-живот. А Матрицата се грижи да подменя истината със заблуди. Единствената възраст, в която имаме шанс да вкусим от истината, е детството. Но неосъзнатите родители – бивши деца, получили менте-грижа – могат да дадат само менте-родителство. Безброй родители в историята са прилагали неправилни методи на възпитание, без да го осъзнават. Неверните вярвания, свързани с отглеждането на деца, създават болни поколения, болно човечество. Срещу тези травми развиваме защитни механизми, от които после не искаме да се откажем, защото как да се откажем от нещо, което все пак ни е спасило живота? И така – до края на света. И може би наистина до края на света в буквалния смисъл. Или... може би все пак до края на неосъзнатостта?“

Не мисля, че има какво да се тълкува. Матрицата, Системата, имат нужда да не сме осъзнати, защото ако сме, няма да сме управляеми. Осъзнатият човек е здрав и щастлив, а такъв човек е труден за управляване! Не можем да очакваме Системата да се промени. Можем да почнем да променяме себе си стъпка по стъпка и да си отваряме очите. Тогава Системата, която все пак е изградена от милиарди човешки същества, ще почне да се трансформира към по-истинната си версия, в която да запази многото, наследени от миналото верни и добри възпитателни подходи, но и да подложи на съмнение и промени много от заблудите.

Станислава Петкова-Зарева