Време за приказки: „Училището за Добро и Зло“

Някои приказки са писани, за да се разказват и повтарят поколения наред, други – за да изтръгнат от корен всичко, което някога сме познавали.

В първата книга от бестселъровата поредица на Соман Чейнани „Училището за Добро и Зло“, оглавила класациите на „Ню Йорк Таймс“ веднага след излизането си, легендата  за добрата и лошата вещица оживява отново в дръзка, непредвидима и вълнуваща история, която ще изправи две приятелки – две обречени да бъдат архиврагове момичета – едно срещу друго, за да променят заедно предначертания път на познатите приказки.

Имало едно време…

Всичко започва, когато за жителите на Гавалдън наближава денят на Отвличането – мистериозното изчезване на две деца, веднъж на всеки четири години. Едното винаги е красиво и добро дете, което всеки родител би искал да има. Другото –  странно и грозновато, отхвърлено от всички още от раждането си.

На Софи и най-добрата ѝ приятелка Агата предстои да разберат къде отиват изгубените деца: легендарното Училище за Добро и Зло, където момчета и момичета се обучават, за да станат герои и злодеи от приказките. Софи – най-красивото момиче в града – винаги е мечтала да бъде отвлечена и изпратена в собствената си вълшебна приказка. С розовите си рокли, стъклените си пантофки и отдадеността си на добрите дела тя знае, че ще спечели сърцата на всички в Училището за Добро като истинска принцеса. Агата, от друга страна, с безформените си черни дрехи, котка убиец и цялостна неприязън към хората изглежда съвършена за Училището за Зло.

Жребият обаче е предвидил съвсем различна съдба за тях – Софи е захвърлена в Училището за Зло да учи Загрозяване, Смъртни проклятия и История на злодейството, а Агата трябва да търси мястото си в Училището за Добро сред красиви принцове и прекрасни девойки, които говорят с животните и мислят само за това как да открият целувката на истинската любов.

Книгата се превърна в събитие на 2013 г., а вече и българските читатели могат да се докоснат до вълшебството с пропорциите на „Хари Потър“, казват издателите и предоставят книжния трейлър на „Харпър Колинс“ за поредицата, както и откъс от романа.

След четири години ужасната единадесета нощ на единадесетия месец беше дошла. Под следобедното слънце площадът кипеше от приготовления за пристигането на Директора. Мъжете остреха мечове, залагаха капани и организираха нощната стража, а жените бяха подредили децата в редичка и се бяха заловили за работа. На красивите отрязваха косите как да е, почерняха зъбите им, а дрехите накъсваха на дрипи. Грозничките измиваха, обличаха ги в ярки цветове и им покриваха главите.

Майките умоляваха най-послушните деца да обиждат или ритат сестричките си, най-лошите бяха подкупвани да се молят в църквата, а останалите в редицата караха да пеят селския химн „Благословени са Обикновените”.

Страхът се разстилаше като заразна мъгла. В една тъмна уличка касапинът и ковачът разменяха книжки с приказки, за да намерят идеи как да спасят синовете си. Под кривата часовникова кула две сестри изреждаха имена на злодеите от приказките с цел да открият някаква закономерност. Група момчета се завързаха заедно с вериги, няколко момичета се скриха на покрива на училището, а едно маскирано дете изскочи от храстите, за да изплаши майка си, с което веднага си заслужи боя.

Дори бездомната бабичка се включи, като подскачаше пред мизерен огън и викаше дрезгаво:

- Изгорете книжките с приказки! Изгорете ги всичките!

Но никой не ѝ обръщаше внимание и никакви книги не бяха изгорени.

Агата гледаше всичко това невярващо.

- Как може цял град да вярва в приказки?

- Защото са истински.

Агата се спря.

- Не може наистина да вярваш, че легендата е истина.

- Естествено, че вярвам – каза Софи.

- Че някакъв Директор отвлича две деца, завежда ги в училище, където едното се научава на Добро, а другото на Зло, и двете се дипломират по предмет, наречен приказки?

- Да, горе-долу е така.

- Кажи ми, ако видиш фурна.

- Защо?

- Искам да си сложа главата в нея. Кажи ми също, моля те, какво преподават в това училище?

- Ами, в Училището за Добро учат момчетата и момичетата като мен как да стават герои и принцеси, как да управляват справедливо царства, как да намерят Щастливия край – каза Софи. – В Училището за Зло те учат как да станеш зла вещица или грозен трол, как да правиш заклинания и зли магии.

- Зли магии? – закикоти се Агата. – Кой е измислил това? Някое четиригодишно?

- Агата, доказателството е в книжките с приказки! Можеш да видиш изчезналите деца на картинките. Джак, Роуз, Рапунцел – всичките имат своя приказка…

- Не виждам нищо, защото не чета глупави книжки с приказки.

- А защо тогава има цяла купчина от тях до леглото ти? – попита Софи.

Агата се намръщи.

- Виж, кой може да каже, че тези книжки са верни? Може да е номер на продавача на книги. Може би е начинът на Старейшините да накарат децата да не влизат в гората. Каквото и да е обяснението, не е някакъв Директор и не са зли магии.

- А кой тогава отвлича децата?

- Никой. Всеки четири години двама идиоти се скриват в гората и се надяват да изплашат родителите си, но се изгубват или ги изяждат вълци и ето ти –  легендата продължава.

- Това е най-глупавото обяснение, което съм чувала.

- Не мисля, че аз съм глупавата – каза Агата.

Имаше нещо в това да бъде наречена глупачка, от което кръвта на Софи кипна.

- Просто те е страх – каза тя.

- Да, бе – засмя се Агата. – И защо да ме е страх?

- Защото знаеш, че идваш с мен.

Агата спря да се смее. След това погледът ѝ се премести от Софи към площада. Селяните ги зяпаха като решението на някоя загадка. Добро в розово, Зло в черно. Идеалната двойка за Директора.

Все още вцепенена, Агата видя десетки изплашени очи да се взират в нея. Първата ѝ мисъл беше, че след утрешния ден тя и Софи ще могат да се разхождат на спокойствие. Застанала до нея, Софи гледаше как децата запомнят лицето ѝ, в случай че някога се появи в книжките им с приказки. Първата ѝ мисъл беше дали гледаха така и Бел.

След това я видя през тълпата.

С обръсната глава и изпоцапана рокля, Бел беше коленичила в мръсотията  и мажеше лицето си с кал като обезумяла. Софи си пое въздух. Бел беше точно като другите. Тя искаше скучна сватба с мъж, който щеше да стане дебел, мързелив и взискателен. Искаше монотонни дни готвене, чистене и шиене. Искаше да рине изпражнения, да дои овце и да коли квичащи прасета. Искаше да изгние в Гавалдън, докато кожата ѝ се покриеше с кафяви петна и зъбите ѝ изпадаха. Директорът никога нямаше да вземе Бел, защото Бел не беше принцеса. Тя не беше… нищо.

Софи се усмихна победоносно към жалките селяни, наслаждавайки се на погледите им, сякаш стоеше пред лъскави огледала.

- Да тръгваме – каза Агата.

Софи се обърна. Очите на Агата бяха приковани  в тълпата.

- Накъде?

- Далече от хората.

Докато слънцето избледняваше до червена сфера, две момичета – едното красиво, другото грозно – седяха заедно на брега на едно езеро. Софи пълнеше копринена торбичка с краставици, а Агата хвърляше запалени клечки кибрит във водата. След десетата клечка Софи я погледна.

- Това ме успокоява – каза Агата.

Софи се опита да намери място за последната краставица.

- Защо някой като Бел ще иска да остане тук? Кой би предпочел това пред приказка?

- А кой би предпочел да остави семейството си завинаги? – изсумтя Агата.

- Освен мен, имаш предвид – каза Софи.

Двете замълчаха.

- Чудила ли си се някога къде е отишъл баща ти? – попита Софи.

- Казах ти. Тръгнал си е, след като аз съм се родила.

- Но къде може да е отишъл? Заобиколени сме от гора! За да изчезне така… – Софи се обърна внезапно. – Може би е открил магически портал! Може би те чака от другата страна!

- Или може би просто се е върнал при жена си и се е преструвал, че аз никога не съм се случвала, и е умрял преди десет години при нещастен случай в мелницата.

Софи прехапа устни и отново се зае с краставиците.

- Когато ти идвам на гости, майка ти никога не е вкъщи.

- Вече ходи в града – каза Агата. – В къщата не идват достатъчно пациенти. Сигурно е заради местоположението.

- Сигурна съм, че е така – каза Софи, но знаеше, че никой не би се доверил на майката на Агата да излекува обрив от памперси, да не говорим за някоя болест. – Не мисля, че хората се чувстват много добре в гробищата.

- Гробищата си имат и добрите страни – отвърна Агата. – Няма любопитни съседи. Не се отбиват разни продавачи. Няма и подозрителни „приятели”, които носят маски за лице и диетични бисквити и ти казват, че ще отидеш в Училището за  Зло в Страната на вълшебните приказки.

Тя хвърли доволно една клечка.

Софи остави краставицата.

- Значи сега съм подозрителна.

- Кой те е молил да идваш? Бях си много добре сама.

- Винаги ме пускаш.

- Защото винаги изглеждаш толкова самотна – каза Агата. – И ми става жал за теб.

- Жал за мен? – светнаха очите на Софи. – Всъщност ти имаш късмет, че поне някой идва да те види. Имаш късмет, че някой като мен ти е приятел. Имаш късмет, че някой като мен е добър човек.

- Знаех си! – избухна Агата. – Аз съм твоето Добро дело! Просто пионка в глупавата ти фантазия!

Софи не каза нищо дълго време.

- Може би ти станах приятелка, за да впечатля Директора – призна тя най-накрая. – Но вече не е само това.

- Защото те разкрих – измърмори Агата.

- Защото те харесвам.

Агата се обърна към нея.

- Никой тук не ме разбира – каза Софи, загледана в ръцете си. – Само ти. Ти виждаш коя съм. Затова постоянно се връщах. Вече не си Доброто ми дело, Агата.

Софи я погледна.

- Ти си ми приятелка.

Шията на Агата стана яркочервена.

- Какво има? – намръщи се Софи.

Агата се сви в роклята си.

- Ами, ъъ… просто аз… аз, ъъ… не съм свикнала да имам приятели.

Софи ѝ се усмихна и взе ръката ѝ в своята.

- Е, сега ще сме приятелки в новото ни училище.

Агата изстена и се отдръпна.

- Да кажем, че се принизя до твоето ниво на интелигентност и се престоря, че вярвам на всичко това. Защо аз да отида в училището за злодеите? Защо всички са ме избрали за Господарката на Злото?

- Никой не е казал, че си зла, Агата – въздъхна Софи. – Просто си различна.

Агата присви очи.

- Как съм различна?

- Ами, като за начало, винаги носиш само черно.

- Защото не се цапа.

- Никога не излизаш от къщи.

- Защото там няма хора, които да ме гледат.

- В състезанието „Измисли приказка” твоята завършваше с това, че Снежанка я изяждат лешояди, а Пепеляшка се удавя във ваната.

- Мислех, че е по-добър край.

- Даде ми мъртва жаба за рождения ден!

- За да ти припомня, че всички умираме и накрая гнием под земята, изяждани от личинки, затова трябва да се радваме на рождените си дни, докато ги имаме. Мислех, че е изпълнено със смисъл.

- Агата, ти се облече като булка за Хелоуин.

- Сватбите са страшни.

Софи я зяпна.

- Добре, де. Значи съм малко по-различна – погледна я сърдито Агата. – И какво от това?

Софи се поколеба.

- Ами, в приказките различните обикновено се оказват… зли.

- Казваш, че ще стана Велика вещица – изрече обидено Агата.

- Казвам, че каквото и да се случи, ще имаш избор – отговори меко Софи. – И двете ще изберем как ще свърши приказката ни.

Известно време Агата не каза нищо. След това докосна ръката на Софи.

- Защо толкова много искаш да напуснеш това място? Толкова, че би повярвала на истории, които знаеш, че не са верни?

Софи срещна с поглед големите, искрени очи на Агата. За първи път си позволи да изпита съмнение.

- Защото не мога да живея тук – отговори задавено тя. – Не мога да живея обикновен живот.

- Интересно – каза Агата. – Точно затова те харесвам.

Софи се усмихна.

- Защото и ти не можеш?

- Защото ме караш да се чувствам обикновена – каза Агата. – А това е единственото, което някога съм искала.

В долината часовникът заби мрачно, може би шест или седем пъти – бяха загубили представа за времето. Докато ехото затихваше сред шума на далечния площад, и Софи, и Агата си пожелаха нещо. След един ден все още да са заедно.

Където и да е това.