Различният Левски в нов сборник с разкази

"Искам да бъда свободен" е сборник с разкази за Апостола на свободата, който излиза в навечерието на годишнината от смъртта му - 18 февруари, от "Сиела". 16-те разказа на журналиста Димитър Дишев, писани в резултат на близо 40 години задълбочени изследвания, се публикуват за първи път в общо книжно тяло.

Разказите ще бъдат изключително полезни не само за ценители на литературата, но и за историците, защото свалят Васил Левски от пиедестала, на който сме свикнали да го поставяме. За да му позволят да влезе в сърцата и умовете като смел, способен и силен борец за свобода, който обаче си има и недостатъци, прави грешки, изпитва съмнения. Той осъзнава собствената си уязвимост и въпреки това е готов да отхвърли оковите на страха, за да бъде свободен.

Акцентират върху постиженията на Левски, но и върху греховете и престъпленията, в които е обвиняван. Дишев описва делото на Апостола в неговия исторически контекст – процесите и събитията в Османската империя и в Европа, които в крайна сметка довеждат до Освобождението на България.

В „Искам да бъда свободен” Дяконът е представен през призмата на неговото семейство, на османските власти, на общественици като Найден Геров, които не са били съгласни с методите на Левски, на прогресивно настроени турци, на османски фанатик, на набедения за предател поп Кръстьо, както и на човека, който е предал Левски. Показана е и гледната точка на подписалия смъртната присъда на Дякона българин Иванчо Хаджипенчович – противоречив политик, участвал в управлението както на Османската империя, така и на България след Освобождението.

Корица: Фиделия Косева

Ето един от разказите:

ТЕМАНЕ ПРЕД БОГА

През 1884 година управителят на най-големия от чифли­ците му се яви пред него с малка книжка в ръце и забързано и угодливо започна да хули списователя Захарий Стоянов и дори го напсува, защото окепазил с писанието си почтени българи и на първо място уважавания господин Иванчо Хаджипенчович. „Срам няма този човек!“ - пискливо викаше управителят. - Не знам защо стана тъй, господин хаджи, но след като си отидоха турците, се появиха нашенски перекендета , писачи разни, които не ги е еня, че...“ „Дай!“ - каза хаджи Иванчо, посегна и взе от ръцете му книжката, отвори я, без да бърза - всъщност тя сама се отвори на мястото, където най-често я бе отварял управите­лят, за да чете с ехидна наслада на този и на онзи как са оклепали господаря му - и прочете:

„По-пространна информация за неговите изпити в София ние не знаем. Лицето, което го е изпитвало и по всяка вероятност знае най-много, живее и до ден днешен и пак в същия град реша­ва съдбата на българския народ, каквото и във времето на полу­месеца, когато бесеше своите братя. Аз говоря за хаджи Иванчо Хаджипенчович ефенди, който подписа обесването на героя.

Дълго време си мислих да поискам някои сведения от него, мъчих се да забравя миналото, борих се в себе си да се примиря с онова начало, че каквото и да прави човек, ако не е разсърдил висшето си началство, от което приема заплата, то всичко му е простено, но напусто. Представи ми се грозната бесилница, сто­ри ми се, че гледам сянката на покойния, който ми викаше: „Не ме осквернявай! Не искай помощ от оная ръка, която е оцапана с моята кръв!“.

Освен това аз не мога даже да си въобразя, че този кръстен турчин, това кално кепазе ще да даде добросъвестни сведения на оногова, който би пожелал да научи от него нещо за послед­ните минути от живота на нашия герой. Той ще да ви се яви най-горещият патриот, ще да ахка и охка от вас повече за участта на юнака, който уж съжалявал и на когото се мъчил да помогне нещо“.

Употребил за четенето точно толкова време, колкото беше нужно, и нито секунда повече, хаджи Иванчо с решителен, но спокоен жест върна книжката на управителя, като каза: „Дръж!“ и после добави: „Гледай си работата. Виж там да изорете бранището до бряста и внимавай селяните да не пускат добитък в долната ливада. Хайде, върви!“.

Управителят го погледна объркано и в очите му се мярна тревога. „Бои се, че може да го изгоня заради неприятната но­вина, която ми донесе - си помисли хаджията. - Глупак. Ако го изритам някога, то ще е за друго. Засега върши работа, гони измекярите, държи ги стегнато и не краде, защото знае, че ще го хвана.“

Някое време след тази случка управителят го гледаше с бо­язън и по-усърдно му се подмилкваше, но хаджи Иванчо вече не мислеше нито за него, нито за автора на онази книжка, който правилно беше предположил, че хаджията няма да му даде никак­ви сведения за човека, когото той беше нарекъл „нашият герой“. Само усмивка можеше да събуди у хаджията очакването му, че той ще се покаже най-горещият патриот и ще ахка и ще охка. „Така постъпват хлевоустите хора като тебе, Захарчо! - можеше да му каже. - Хлевоустите като тебе душа дават да съобщят на света какво мислят за това или онова човешко деяние и да изка­жат някакво чувство. Аз не съм такъв.“

Богатият търговец от Русе и бивш член на Турския държавен съвет в Цариград до 1877 година, а след Освобождението депу­тат в Учредителното събрание и член вече на Българския държа­вен съвет, хаджи Иванчо Величков Хаджипенчович нямаше на­мерение да се хване тутакси за перото, за да обясни надълго и нашироко на хлевоустите глупаци, че когато същият този Заха­рий е пасял овце някъде по Котленския балкан и не е имал хабер за намеренията на Васил Левски, хаджи Иванчо е приел тогова человека в къщата си на остров Халки в Мраморно море и цяла нощ са разговаряли за бъдещето на България и като как да стане, та да се променят нещата и властта на турците да се премахне, а на нейно място да се създаде нашенска, българска власт. Пове­че бяха говорили Левски и присъствалият на тази среща доктор Христо Стамболски, а хаджи Иванчо бе слушал внимателно и от време на време бе задавал въпроси.

Хаджи Иванчо презираше повечето от хората, с които се на­лагаше да работи или да общува не защото бяха нечестни, („Ис­тински честен е само Господ Бог!“ - казваше понякога.), а защо­то бяха глупаци. Глупаци според разбиранията му бяха и Мидхат паша, и Васил Левски, но тях той не презираше, а ги уважаваше. Веднъж се запита каква е причината за уважението му и си от­говори: „Защото са честни!“.

Мидхат паша и Васил Левски бяха наивници, на които ха­джията не искаше да каже какво мисли за тях не защото ехидно искаше да ги остави да си трошат главите и да им гледа сеира, а защото знаеше, че хората от този тип са обречени да вървят по пътя си, сам Бог им е наредил така и затова е излишно знаещи истината люде като хаджи Иванчо да се опитват да ги насочат в правия път.

Дяконът и Мидхат бяха умни във всичко останало и глупава беше само вярата им, че обикновените хорица могат да участват и да свършат някаква работа в големите дела за промяна на исто­рията. „Не е тъй, драги ми господа, хич не е тъй!“ - можеше да им каже хаджи Иванчо. Много неща можеше да каже през годините на различни хора, но не им ги каза и сега знаеше, че е постъпвал правилно. Когато на 31 юли 1872 година Мидхат паша стана велик везир и се зае да разкрие финансовите злоупо­треби на предшественика си Махмуд Недим паша, хаджи Иванчо в първия момент поиска да го предупреди: „Не се хващай с тази работа, паша ефенди, защото туй ще ти струва везирството, а може би и главата!“. Хаджията знаеше, че султанът се принуди да махне Недима под натиска на англичаните, които го мразе­ха заради близостта му с руския посланик Игнатиев, но иначе Недим му беше много по-драг от Мидхат, защото вадеше пари от хазната и тайно му ги даваше за хърчлък. „Десет милиона са отишли незаконно за строеж на дворци и за други султански харчове!“ - викаше Мидхат, глупаво доволен, че е разкрил да­лаверата. Не му каза нищо тогава хаджи Иванчо, защото след някакво мислене правилно разсъди, че той няма да го послуша, а ще продължи заинатено и дори глупаво да търси отговор на въпроса къде са отишли липсващите от хазната три милиарда лири. Както хаджията очакваше, султанът великодушно прости на Недим злоупотребите и не обърна внимание на Мидхатовото искане бившият везир да върне на хазната стоте хиляди лири, ко­ито беше взел лично за себе си. Само два и половина месеца след началото на Мидхатовото везирство, на 18 октомври 1872 годи­на той беше свален. Хаджията не се учуди, а си рече: „Знаех си“.

Мидхат и Васил Левски се бяха хванали да свършат една го­ляма и много нужна за техните минлети работа, но сами се бяха заловили да я вършат, без да разбират, че около тях няма достатъчно годни за участие в такова дело хора. „Прав си! - им викат хитреците. - Много си прав и точно тъй трябва да стане, работи за тази цел и аз ще ти река: „Аферим!“, когато я постигнеш“.

Димитър Дишев (1935–2012) е журналист с богат опит, публикувал свои текстове в списания като „Пламък“ и „Съвременник“ и във вестниците „Литературен фронт“, „Вечерни новини“, „Труд“ и „Трудово дело“. След 10 ноември 1989 г. става един от основателите на пенсионерския печат в България. Преди смъртта си работи във в. „Трета възраст“ като заместник-главен редактор.