Учениците на мързеливата майка

Анна Бикова за пореден път ни убеждава, че да си „мързелива майка“, т.е. да отглеждаш самостоятелно, инициативно и отговорно дете, не е порок.

От „Учениците на „мързеливата майка“ ще научите: как правилно да изберете училище; как да се отнасяте към оценките; как да се подготвят уроците без напрежение и стрес; как да реагирате на училищния тормоз.
Книгата е вече в книжарниците.

Сериозно, но и с чувство за хумор Анна Бикова проследява проблемите и изпитанията, с които се сблъсква почти всяко семейство на малък ученик, а предлаганите решения ще намалят стреса на разтревожените родители. Те ще осъзнаят, че най-важното е как се чувства детето им, а не шестиците и строгото придържане към образователните стандарти. Ако искате да подкрепите детето си в този толкова важен и труден за него период, тази книга със сигурност ще помогне. Без неврози, без насилие и без валериан!

Анна Бикова е психолог, педагог и блогър. Набира популярност, след като публикува мнението си във форум на руски сайт по приложна психология във връзка с дискусия за инфантилността на подрастващите. Последвалият интерес я принуждава да събере мислите си в книга. Така се ражда първият й бестселър – „Самостоятелното дете, или как да стана мързелива майка“, който обяснява разликата между „мързи ме да ги уча, затова ще го направя сама“ и „мързи ме да го правя вместо тях, затова ще ги науча да се справят сами“. Бикова цени възпитателния подход, който отхвърля свръхконтрола, задушаващата и винаги жертвоготовна родителска любов, и насърчава поемането на отговорност и формирането на полезни навици от ранна детска възраст.

Ето е откъс от книгата

РОДИТЕЛИ – УЧЕНИК – УЧИТЕЛ

Ако разглеждаме училището като система, можем да разграничим следните й съставни звена:

•Средата

•Учителят

•Ученикът

•Родителят.

Средата. Това е и помещението, и обзавеждането. Това са уютните класни стаи. Това е добрата материално-техническа база, осигуряваща реализацията на всички дидактични принципи. В такава среда се чувстваш комфортно. С такива нагледни пособия е интересно да учиш. (Естествено, ако всичко това е налице.)

Учителят. Когато учителят е идеален, децата ходят с радост на училище и се учат с желание. Идеалният учител може да намери подход към всяко дете, да сплоти колектива, да създаде комфортна среда за обучение.

Ученикът. Идеалният ученик учи сам, не се влияе от средата и от това какъв е учителят. На него му е изключително интересно да научава нещо ново. Той умее да работи с информацията. Лесно я открива, лесно я разбира и запомня. Няма нужда да го мотивираш, убеждаваш, заинтересуваш, контролираш. С него никога нямаш проблеми. (Идеалният ученик се среща в природата, но крайно рядко.)

Родителят. Родителят е един от поръчителите на образователните услуги, но държавата определя на какво и как ще се учат децата.
Но сега не говорим за това. Ако детето ви не се е родило с таланта на идеалния ученик, ако сте нямали късмета да намерите училище, където всички учители са идеални, а средата не е на ниво, то единственият шанс да приближите училищната система към идеала (а за мен идеалното училище е онова, в което няма неврози) е да се опитате да станете идеалният родител. Родител, който ще успява да изглажда недостатъците на всички други звена от системата и да подкрепя детето си при всякакви обстоятелства, като му осигурява психологически комфорт на този важен етап от живота.

Да си идеалният родител е много по-лесно, отколкото да си идеалният учител. Дори мога да кажа точно колко пъти е по-лесно – пребройте колко са учениците в класа ви. У нас в педагогическите специалности не ви учат как да мотивирате за учене абсолютно всяко дете, знам го със сигурност.
Курсът лекции по възрастова психология е недостатъчен, за да разбере учителят всяко дете, да диагностицира състоянието му и причините за понякога крайно странните му постъпки, и то като го прави само в рамките на часа. Родителите имат повече възможности в това отношение.
Родителите могат да изучават детето си още от раждането. Те забелязват как се променя то, как се променят пристрастията му и способностите му, те познават силните му и слаби страни. Родителите могат да съпоставят със ситуацията в училище различни факти от семейния живот, косвено влияещи на ученето.
Учителят често не е наясно какво става в дома на детето и в личния му живот, защо е станало по-разсеяно в часовете. Но виж, майката може да разбере от дъщеря си защо не сяда да научи стихотворението. Защото се е скарала с приятелката си и е много разстроена, не може да запомни стиховете. Майката ще разбере дъщеря си, а учителят най-често само ще констатира факта, че ученикът не се е подготвил за часа. Не всяко дете ще се довери и не на всеки учител. А и учителят в традиционното училище, с трийсет деца в класа, няма да успее да осмисли преживяванията на всичките си ученици, ако внезапно им се прииска да ги споделят с него.
Родителите са различни. Освен „общочовешките“ различия, такива като различните психотипове, темпераменти и така нататък, съществуват и специфични родителски характеристики, които разглеждам по скалата „порок – добродетел – порок“. Добродетелта е черта от характера на добрия, мъдрия, нравствения човек. Но когато тази черта е доведена до крайност, до абсурд, тя се превръща в порок. Примерно пестеливостта, усърдието са добродетел. Но в крайните си прояви пестеливостта се превръща в скъперничество, в алчност, а това вече е порок. Има я и другата крайност, противоположна на горната: разточителство, прахосничество. И няма ясна граница кога едното се превръща в другото, затова и не е лесно да се поддържа балансът, да останем „между крайностите“.

РОДИТЕЛСКАТА ВЛАСТ

Едната крайност е безапелационната власт на родителите, потискането на желанията на детето. „Думата ми е закон. Както съм казала, така и ще бъде“. Мнението на детето обикновено не се взема под внимание. „Сополанкото няма думата“ – често чува детето от такива родители. Интересите му се обезценяват. „Днес ти се иска едно, утре – друго“ и „И аз искам много неща!“ – в такива форми детето се осведомява, че потребностите му най-вероятно ще бъдат игнорирани, а може би и осмени. На детето не се гледа като на
самостоятелна личност с нейните индивидуални особености. Детето е нужно за задоволяване на някакви родителски потребности. За прословутата чаша вода на стари години. Детето трябва да слуша и да изпълнява казаното от родителите.
Възпитанието при такива родители прилича повече на дресура. Прекалено много ограничения. Детето се намира под пресата на агресивната критика. Възпитанието се свежда до търсене на недостатъци и тяхното поправяне.
Фокусът на родителското внимание е насочен към грешките на детето. „Ама кой прави така? Ти май си с две леви ръце! Пишеш като с краката си!“ Липсва уважението към детето. Такива родители ще изберат училище с по-строга дисциплина, ще търсят по-авторитарен педагог. И ще поучават неавторитарния: „Бъдете по-строг с него! Трябва да го държите много здраво!“. При възникнал конфликт властните родители най-вероятно ще застанат на страната на педагозите и администрацията на училището.
При проблеми с ученето ще обвинят за всичко детето, ще му кажат, че е мързеливо, ще поставят диагнозата: „Не се стараеш!“. А за да се „старае повече“, ще го лишат от удоволствия, развлечения, свободно време.

Другата крайност е властта на детето. Родителите правят от наследника си не принц, а направо крал, като се поставят в унизителното положение на прислуга. Култ към детето, без да се уважават родителите. Самите те не уважават своите интереси и потребности.
Под девиза „Само най-доброто за любимото ни синче“ моментално изпълняват всичките му прищевки. И на практика няма ограничения. И „ТОЙ Е ДЕТЕ“ си прави, каквото си ще, без да се интересува от околните.
В семейния живот е налице хаос, защото на детето всичко е позволено, а самото то още не е способно да конструира пространството и времето. Като следствие – пълна липса на ред, на дневен режим, на семейни традиции. Лошите постъпки на детето се игнорират, а недостатъците се представят като достойнства: „Той не можел да се сприятелява? Изпокарал се с всички деца в групата? Просто децата в неговата група са такива, не са способни да усетят фината му душевност! Не слушал възпитателката? Значи тя не е намерила подход към него! Не е отчела психологията му на лидер! Ритал всички, които минават покрай него? Ами да не минават, да не му заграждат пространството, да не му пречат да играе. Така той отстоява личните си граници.“

В училище на такова момче ще му е изключително трудно да приеме една съвсем различна реалност. Реалност, в която то не е най-умното, не е най-интересното, с една дума, не е кралят. Такова дете много трудно ще се впише в суровата система, каквато е нашето обикновено общообразователно училище, много трудно ще приеме нейните правила и норми. Как така не може да се става по време на час? Как така не може да се вика от чина? И защо вдигнаха друг ученик, след като аз исках да отговоря? Между тези крайности има златна среда – родителското доминиране, но не от позицията на физическото превъзходство, а от позицията на мъдростта и любящата доброта. „Уважавам желанията ти. Уважавам емоциите ти. Но сега ще направим така, както съм решил, защото смятам, че така ще е правилно.“

Как да разберем кога трябва да проявим властта си, да натиснем, а кога можем и да отстъпим, да се съгласим с детето? На консултациите често ми задават този въпрос. В отговор рисувам пирамидата на човешките способности. Детето също е човек – нали поне в това няма съмнение? Следователно и неговите потребности се подреждат в пирамида от нисшите към висшите. Най-долу са физиологическите потребности. После – потребността от сигурност. Следва потребността от любов. Още по-нагоре е потребността от уважение, самоуважение, познание и развитие. Всички тези потребности не случайно са изобразени в пирамида: психолозите са забелязали йерархична закономерност. Потребностите от по-високите нива стават актуални, когато са удовлетворени базовите потребности, онези най-долу. Дете, на което ужасно му се ходи до тоалетната, не може да се концентрира в часа. Чак когато физиологичната му потребност бъде удовлетворена, вниманието му отново ще се насочи към урока.

Обикновено родителите признават, че физиологическите потребности са с приоритет. От тях най-често можеш да чуеш: „Бързо се наяж и сядай да учиш“. И значително по-рядко: „Докато не си научиш, няма да ядеш“. Добре ще е да не се забравя и приоритетът на потребностите от сигурност и любов.
Първолакът се е затворил в тоалетната и крещи, че няма да ходи на училище. Ако просто се беше затворил, би било разбираемо – това са физиологичните потребности, но заявлението „Няма да ходя на училище!“ превръща постъпката му в протестна акция. Какво да правим? Да го заплашим, че баща му ей сега ще свали вратата от пантите и насила ще закара бунтаря на училище? Или да се опитаме спокойно да му обясним, че не може да се отсъства от училище?

Преди да говорим за дълг, отговорност, задължения, трябва да проверим на кое ниво от пирамидата на потребностите е протестиращото дете. Разговорите за отговорността и съзнателността започват от нивото на уважението и самоуважението.
А дали са удовлетворени потребностите от сигурност и любов? Дали в класа няма активен тормоз? Дали в училището не издевателстват над детето? Дали то се чувства прието от колектива? Дали е сигурно в любовта на близките си? И още един пример. Детето плаче, казва, че няма да си пише домашното по математика. Да му разрешим ли да не го прави, или да настояваме, че тия шест задачки с изваждане са много важни и е задължително да ги реши? Да натиснем или да отстъпим?