Защо родителите подценяват проблемите му и какъв е рискът от травмата на отхвърлянето
Баща работи, а синът наднича през рамото му. Снимка: Getty
Съвременните родители рядко посягат на децата си. Възпитанието с шамари постепенно отива в миналото. Повечето майки и бащи са на ясно, че това са остарели методи и поне се опитват да не стигат да тях.
Опитват се и по-рядко да крещат на децата си, дори, когато са докарани до лудост. Ако не успяват, то не е защото не знаят, че когато му крещят, също го нараняват, а защото не могат да се справят със собствените си чувства и немощ.
Има обаче и други подходи, с които без да съзнават нанасят травма на детето. Най-често, когато го лишават от ласки и емоционална близост.
В психологията има такъв термин:„травма на отхвърляне“ . Нараненото детето се страхува и дори в зряла възраст не се доверява на никого, не бърза да изгражда отношения, предпочитайки самотата.
Защо това се случва и какво да правим с това, обяснява психолог.
Травмата на отхвърлянето започва активно да се изявява още в предучилищна възраст. Родителите понякога дори не подозират. Детето обаче просто чувства, че те не го обичат, че никой не се нуждае от него и че няма на кого да разчита.
Това може да се случи поради факта, че още в ранна възраст, когато то силно се е нуждаело от внимание и тактилен контакт от родителите си, не ги е получило.
Оставайки привидно адекватни, майката и бащата може да са твърде студени и дистанцирани, а то подсъзнателно усеща това.
Майка и татко държат сина си за ръка. Снимка: Getty
Човек, който е израснал в семейство, където проблемите му са били пренебрагвани и отминавани с безразличие, често се сблъсква с редица трудности в бъдеще:
Родителите трябва да осъзнават и да приемат чувствата на детето. Това е част от грижливото и компетентно възпитание.
Важно е те да го научат да разбира емоциите и чувствата си, защото то не се ражда с това знание. То се формира от средата си и на първо място от родителите.
За съжаление често се случва мама и татко несъзнателно да обезценяват чувствата на отрочетата си. Струва им се, че проблемите им не са толкова сериозни и не се заслужава да се тревожат.
И тези родители обичат децата си точно толкова, колкото и другите. Просто понякога дори не разбират какъв е проблемът, защото самите те са възпитани по този начин.
Класически са фрази, които самите те може би са чували повече от веднъж в детството са: „Спри да плачеш“, „Държиш се като бебе“.
Тези изрази се предават от поколение на поколение. Чуваме ги от родителите си, те ни разстройват, но като пораснем копираме поведението им и казваме същото.
Защо детето трябва да спре да плаче? Когато някой възрастен е разстроен и плаче, казваме ли му: „Спри да плачеш“? Вероятно не. Уважаваме чувствата му, осъзнаваме, че това е реакцията му на нещо, което го е наранило.
Опитайте се да разберете, че детето има чувства и реагира по същия начин. Поставете се на негово място.
Вместо да забранявате изразяването на емоции, опитайте да кажете друга фраза: „Виждам, че сега си тъжен. Дори плачеш и това е добре.”
Изговаряйте емоциите на детето си на глас. Това ще му помогне да ги разпознае. Срещайки отново подобни чувства, то ще може да ги идентифицира по-лесно.
Балансирайте чувствата. Нека хлапето разбере, че няма нищо лошо в тях. Не заклеймявайте емоциите му, не му забранявайте да ги изпитва.
Присъединете се към чувствата му. Кажете ясно, че сте до него: „Разбирам, че сега си много тъжен, защото...“
Като учим децата да разпознават емоциите си, ние им даваме огромен подарък за бъдещето, защото те ще могат не само да разпознават щастието, но и да слушат себе си и да осъзнават всичките си емоции.
Мона Василева
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари