Пътят на модерната жена до пиедестала на авторитет

„Лара“ е романът на Ния Йотова, който дни след появата си се превърна в обект на бурно обсъждане от страна на феновете на т.нар. Литература от жени за жени, но и от критиците, които обръщат внимание на узрелите артефакти.

Битието на героинята, вземаща дългите географски разстояния неустрашимо и майстор на резките любовни завои, лъкатуши през спиращи дъха срещи, ситуации, изпитания за духа и тялото, изкушения и жертви.

От безметежното момичешко случване на мечтите с лекота, авторката ни превежда през воинската закалка на емигранта, доказващ се в условията на безмилостна конкуренция, не ни спестява нито стон от горещите нощи с мъжете, които не са Мъжа, както и добронамерения смях по адрес на Него, предизвестения баща, съпруг, рамо и довереник.

Разделен на три части, романът ни прави съучастници в смелите кроежи на луди планове в красивата глава на героинята за любовния ѝ живот, за кариерното ѝ развитие...

Скоро не съм срещала в текст по-натуралистично описание на болката от акта на раждането и цената на най-сладката участ - тази да прегърнеш плода на голямата любов.

Едва ли е възможно да не те присвие стомаха от брутално-правдивото описание на медицинската грижа у нас или да не получиш пристъп на аерофобия от скоковете на това лудо момиче, било с бънджи, било от леглото на поредния несигурен мъж към самолета, който ще я върне към корените и Любовта.

Ния Йотова

Частта, посветена на решаването на една жена да стане майка и да зареже най-съблазнителните опции за светска себеизява и бурна кариера, е може би най-въздействащата с безпощадната си самокритичност и откровеност. Възпитанието на децата, трудното завоюване на невинното сърце на неизкушеното ти по-малко "аз", как се домогва и воюва модерната жена до пиедестала на авторитет и истински любим модел и образ – това също го има в книгата и то преживяно, осмислено и с произнесена присъда и оневинение едновременно.

Всичко има в този роман. И романът го има, и героите дишат, смеят се и плачат, любят се и си свиват гадни номера. Мирише на живот и лепка, като неизмита длан след вкусна праскова тази книга, която ще дава тепърва поводи за мнения и оценки. И не, в никакъв случай няма да са еднозначни, защото Ема Бовари и Лейди Чатръли са живи, а това значи, че жената все още има право на специално място  в сбъркания ни, полудял и свиреп свят.

Откъс

Шест месеца след раждането Лара беше готова да се върне на работа. По онова време платеното майчинство беше девет месеца, тоест, разсъждаваше тя, си бе „спестила“ три месеца от гледането на детето. Ако тогава знаеше всичко, което знаеше след пет години, никога нямаше да го направи. Но в онзи период беше майка отскоро и смяташе, че се е раздала на сто процента за детето си – беше го родила без упойка, беше го кърмила и заради него се будеше по пет пъти на нощ. Беше го записала при най-добрия и най-скъп педиатър в София, беше му пускала да слуша класическа музика и всеки ден го разхождаше в парка. Какво още би могло да иска?

Лара се връщаше на работа с удоволствие, но искаше да намери гледачка за детето, докато то стане достатъчно голямо, за да ходи на ясла. Пусна обява в някакъв сайт, където й отговориха четири-пет жени. Лара избра една добра баба. От всички жени, които интервюира, бабата беше единствената, която не изтъкна, че е перфекционистка и педантична по отношение на чистотата в къщата. Всички останали само на това наблягаха, а Лара не обичаше нито чистофайници перфекционистки, нито някой да я обсъжда зад гърба ѝ, че е тръгнала рано на работа и не си е изпрала пердетата.

Но изборът на подходяща гледачка не беше единственият проблем. Самото търсене се оказа далеч по-голямо предизвикателство, защото за първи път сблъска Лара с онлайн групичката на неработещите майки. Те дебнеха зорко сайта, в който тя пусна обявата, както и всички други уебстраници, свързани с майчинството и отглеждането на деца. Постът на Лара, че търси жена да гледа шестмесечното ѝ бебе, бе посрещнат с кръстосан огън от две онлайн активистки: Mama_na_Marti и Tanyu6a.

Mama_na_Marti я предупреждаваше, че ако майките не си гледат децата до тригодишна възраст, вероятността те да развият астма се увеличава с петнайсет процента. И докато предупреждението, макар и неприятно, все пак беше просто споделяне на информация в рамките на добрия тон, Tanyu6a скачаше с бутонките напред. „Защо изобщо го раждаш това дете, щом си готова да го зарежеш заради безумната си кариера още ненавършило шест месеца?“ – питаше тя, без въобще да се интересува от отговора. Жената просто търсеше начин да подчертае колко се гордее с факта, че не е изпуснала нито една от коликите на дъщеря си. Лара също не беше изпуснала нито една от коликите на сина си и мислено се поздрави за този майчински успех

Въпреки това горещите пледоарии на Tanyu6a неочаквано я разстроиха. Дотам, че напълно нетипично за нея този път Лара реши дори да не се защитава. Вината надигна глава в нея и започна да разяжда обикновено непоколебимата й вяра в собствените й решения. Тежка беше тази вина, трупана не седмици и месеци, а поколения наред.

Предшественичките на Лара се чувстваха виновни за какво ли не - дядо ѝ крещеше на баба ѝ, че кафето е изкипяло, другият ѝ дядо крещеше на другата ѝ баба, че е сервирала обяда в 12:03 вместо в 12:00. Баща ѝ изпадаше в истерична ревност, когато майка ѝ дръзнеше да се прибере след девет вечерта. Всички жени в нейното семейство все бяха виновни. Без вина виновни.

И някак примирили с виновността си не само я приемаха, но и я предаваха. Вината бе закодирана в гените им и още в утробата се прехвърляше на дъщерите. Сигурно са се успокоявали с мисълта, че макар и виновни, са важни, опитваше да си обясни пасивното им робуване Лара. Нали старата мисъл казваше, че мъжът може и да е главата на семейството, но жената е вратът, който определя посоката. Лара не само, че не намираше успокоение в този апотеоз на женския триумф, но направо го ненавиждаше!

Тя отказваше да е врат.

Вратовете нямаха очи, усти, уши, езици и мозъци - всички органи, необходими за формиране и изказване на самостоятелно мнение.

Лара се смяташе за глава.

Затова и не беше истинска жена. За разлика от обикновените семейства, нейното семейство не беше с една глава. Беше семейство с две глави!

Лара точно бе започнала да се чуди дали веселата двуглава ламя, която представляваха двамата с Мъжа би била достатъчна, за да уплаши Mama_na_Marti и Tanyu6a, когато установи, че те двете вече напълно са я забравили. Бяха обединили сили в организирането на детски пролетен празник, по време на който милите им наследници ще правят фигурки от биосъставки, за да се учат на здравословно хранене и да развиват фината си моторика.

Спасена от стрелите на мамите, Лара се опита да ги изхвърли напълно от съзнанието си. Неуспешно. Само как хитро се бяха нарекли тия мързелани– кипеше тя - неработещите мами. „Неработещи“ предполагаше съзнателен избор в името на децата и семейството. В чата Tanyu6a не бе пропуснала да вметне, без никой да я пита, колко обещаваща кариера като офис мениджър е оставила в името на това да бъде неработеща мама, както и че шефовете предложили да ѝ увеличат заплатата на хиляда и седемстотин лева, само и само да остане, защото е много ценен кадър.

Mama_na_Marti не беше толкова зле, но Лара можеше да се обзаложи, че Tanyu6a е толкова агресивна и нападателна, защото тайно в себе си завижда на такива като Лара, които проявяват смелостта да искат и да имат всичко.

Само стой и гледай, Танюшке, как може хем да ходиш на работа, хем да гледаш деца!

***

След още шест месеца Лара трябваше да признае първото си поражение.

Събитията се развиха толкова неусетно и тихо, че Лара, която беше неопитна майка, просто нямаше как да ги забележи. Колко ли щеше да се зарадва Tanyu6a да разбере, че детето на Лара предпочиташе да прекарва времето си с баща си, а не с нея?

Първите два три-месеца, след като Лара тръгна на работа всичко вкъщи беше наред. Щом се прибереше вечер, детето подскачаше от радост в бънджи гащите си, смееше се и нямаше търпение майка му да го гушне. Лара се радваше заедно с него. Ето – ходеше си на работа и пак имаха пълноценни и пълни с любов отношения.

Уви, това усещане скоро се преобърна.

Една сутрин, четири-пет месеца след връщането ѝ на работа, Лара се беше облякла, беше се разкрасила и чакаше бабата да дойде, за да ѝ остави детето, преди да излезе. Бабата дойде и детето се изви на дъга, протегна се и задърпва с неподозирани сили да се прехвърли от ръцете на Лара в ръцете на бабата, още преди жената да се е събула и да се е измила. Едва когато успя да се добере до гледачката и очевидно се почувства в свои води и на сигурно място, детето дари Лара с облекчена четиризъба усмивка.

Лара се опита да не обръща внимание на случката, но докато отиваше на работа имаше натрапчивото чувство, че на челото ѝс големи червени букви е дамгосано: Лоша майка. Хората по улиците и особено неработещите мами я оглеждаха, подсмихваха се и се побутваха с облекчение: Добре, че направихме правилния избор.

Лара от малка си представяше, че хората носят датата, на която ще умрат, изписана с невидимо мастило на челата си. Mного ѝ се искаше да има магически сили и да види надписа. Фактът, че всяка година преминава през този ден, без да знае, че това е датата на смъртта ѝ, много я притесняваше като дете. Щеше ѝ се да го отбелязва по някакъв начин – нещо като антипод на рождения ден.

Сега – освен датата на смъртта си, която не знаеше, - Лара носеше на челото си, татуирано с невидимо мастило, нещо, което за съжаление, знаеше – че е лоша майка. Отне ѝ две-три години, за да допусне, че всъщност може и да не е толкова лоша, и още две три, в които малкото ѝ детенце се роди и поотрасна, за да се убеди напълно във факта, че всъщност е добра майка. Най-добрата за децата си.

Но в онзи първи ден, когато заживя с невидимата татуировка „лоша майка“, Лара реши, че трябва да ограничи влиянието на бабата върху детето. За късмет, точно тогава Мъжа остана да работи от къщи за няколко месеца и Лара му заръча да се навърта около бабата и да следи детето да не се привързва прекалено към нея. Бабата беше много добра и Лара я обичаше, но не искаше детето да я обича чак толкова.

Намесата на Мъжа даде резултат, макар и напълно неочакван за Лара. Детето просто прехвърли цялата си любов от бабата към баща си. Това дете беше толкова пълно с любов и я канализираше къде ли не, само не и към напълно заслужаващата си майка. Та Лара се прибираше вкъщи веднага след работа, а събота и неделя прекарваше плътно със семейството си. Как беше възможно?

В очите на детето Мъжа беше и майка, и баща, и целият свят. Първата му дума беше „баба“, втората „тати“, а мама не беше дори в първата десетка. Вместо „мама“във някъде на седмо-осмо място, се мъдреше тайнствената думичка „Айа“. Отначало Лара дори не знаеше какво означава. Една вечер разбра:

Мъжа се канеше да отиде на фитнес след работа и детето, вече ходещо, се заклати с рев към вратата, гушкайки крака му и влачейки се след него с думите: „Тати-и-и, не оставяй сам с Айа!“

Айа беше Лара! Не мама, а Лара!

Лара отскубна детето от крака на мъжа си и се пребори с него да не откъсне вратата от пантите, за да настигне баща си. Избърса потта от челото си – това дете беше и силно, как само напъваше с коремните си мускули! След малко детето се успокои и прие факта, че Айа ще му е компанията за вечерта, а тя се закле, че много ще си играе с него и ще му обръща много внимание. Само преди това много набързо прегледа гугъл за „син отхвърля майка си“ Търсачката не даде резултат.

Лара беше прецедент в световен мащаб.

Дали наистина беше единствената на света, чието дете, и то син, я отхвърля? Или просто майките, чиито децата не ги обичаха (да, тогава Лара мислеше, че детето й не я обича), не искаха да си го признаят? Дали насилваха децата да се снимат с тях за фейсбук, слагайки си статус „Може да съм постигнала много, но най-голямото ми постижение е любовта на този малък принц“, и след това оставяха хлапетата с рев да изтичат при баща си, баба си или когото там обичаха? Как беше възможно в целия свят да няма друга жена в ситуацията на Лара?

През следващите месеци не спря да си задава подобни въпроси, но спря да се учудва. Доказателствата за явните предпочитания на сина ѝ не спираха да се трупат. Като онзи път, когато пътуваха от София за Плевен и спряха на една бензиностанция. Влязоха, купиха си нещо за ядене и пиене и седнаха на една от масичките навън. Детето беше спокойно. Седеше си на стола, играеше си и от време на време хвърляше по някой любвеобилен поглед към баща си. После Мъжа поиска да отиде до тоалетна и сърцето на Лара се сви – знаеше какво ще последва.

Детето започна да плаче за баща си, Мъжа се развика на Лара да го вземе, за да може той поне до тоалетна да отиде като хората. Лара много искаше да вземе детето, да го вземе и да си го гушка, но знаеше, че няма да се получи. То започна да я блъска и да тича след баща си, а тя – да тича след него. Мъжа успя да се мушне в една тоалетна и да хлопне вратата след себе си. Детето легна на пода, опитвайки се да зърне баща си през процепа на вратата, като паралелно с това през цялото време успяваше да рита и да блъска майка си. От вътрешната страна на тоалетната Мъжа крещеше на Лара да вземе да го вдигне това дете. Не вижда ли, че бърше пода на тоалетните с новото си костюмче, което му е облякъл специално, за да го види с него плевенската му баба… Нищо ново за Лара, но истински цирк за хората в бензиностанцията. Сигурно всички си мислят, че съм му доведена майка и то иска да е с баща си и истинската си майка, тъжно се усмихваше на себе си Лара.

Хората трудно приемаха истината. Дори таксиметровите шофьори. Една от любимите случки за разказване в семейството на Мъжа беше приключението след една обща вечеря навън. След ресторанта бабата и дядото се качиха в едно такси, за да се прибират с детето, а Лара и Мъжа останаха, за да отидат на клуб. В таксито детето се скъсало да плаче за баща си. Шофьорът с искрено изумление споделял, че за пръв път в дългата си кариера вижда дете, което да плаче за баща си. Всички, ВСИЧКИ деца плачели за майките си.

Не и нашето.