Прекалено грижовните родители - по какво ще ги познаете

Сега ми е трудно да повярвам на спомените си от времето, когато 5-годишната ми дъщеря беше още на около година и половина. Тогава ходех с нея буквално навсякъде, придружавах я дори, когато тя решаваше да отиде до другата стая в неголемия ни апартамент. Непрекъснато си мислех, че ще падне и/или ще се удари тежко, че ще бръкне в контакта, ще лапне нещо вредно, ще захапе някоя жица… Не помня какво още е рисувало въображението ми, но тогава ми се струваше, че постъпвам правилно.

Мислех си, че всяка майка трябва да бъде изключително бдителна, а тези, които се отнасят към децата си лежерно и спокойно, ми се струваха изверги. Любопитното е, че още тогава бях слушала много за хиперопеката и знаех, че има такива родители, които могат да задушат децата си с прекомерно участие в техния живот. Но не съм и допускала, че за да открия такава майка, трябва само да застана пред огледалото.

Мислех, че няма по-загрижена от мен, и че аз съм права, а познатите ми други майки са твърде лекомислени. Е, на всеки се случва да сбърка. Добрата новина за децата ми е, че бързо се осъзнах. Но никое хлапе не е имунизирано от прекомерна майчина загриженост. А би било добре.

Какво е обаче хиперопека? Бих я формулирала така: това е излизащо от границите на разумното участие на родителите в живота на детето и стремеж да го предпазим от всичко на света.

На вас е присъща хиперопека, ако:

1. Вашето кредо е „Не знаеш как можеш да пострадаш – опасностите са навсякъде.“

2. Осигурили сте всички остри ъгли в дома си. (Благодарна съм, че сега има специални предпазители за мебели, но познавам семейство, в което с появата на бебето дядото изпили всички остри ръбове).

3. Обезопасили сте всички врати, прозорци и опасни места със стопери и предпазители.

4. Даже на разходка до ъгъла носите със себе си голяма спортна чанта с вещи за „всеки случай“: кат дрехи за смяна, резервна жилетка, шапка, панталонки, храна, вода, памперси, играчки и всичко, за което още се сетите, че може евентуално да потрябва.

5. Миете, перете и изварявате всички детски принадлежности едва ли не всеки ден: играчки, биберони, шишета, всички предмети за личната хигиена и всяка дрешка, включително връхната.

6. В чантата ви има огромен запас антибактериални салфетки, които използвате извън дома след всеки контакт с представители на цивилизацията – и одушевени, и неодушевени.

7. Харчите за частни клиники, проверявайки контролно детето на всички възможни лекари минимум веднъж на всеки шест месеца.

8. Отнасяте се с подозрение към другите на детската площадка и при появата им енергично отвеждате вашето по-далеч – там, където няма шанс някой да кихне, да го бутне или докосне.

9. Вашето дете гледа анимационни, одобрени единодушно от семейния съвет, при това - не по-дълго от 15 минути на ден.

10. Препълнили сте къщата с обучващи материали, които биха стигнали за средно голяма група в детската градина.

Снимка: Guliver / iStock

11. На детето ви могат да подаряват само полезни играчки, които сте одобрили.

12. При прекосяването на стаите водите детето за ръчичка, дори да е от единия край на помещението до другия.

13. Забранявате у вас да се скача, тича, качва по столовете и въобще да се играе по-буйно.

14. Не разрешавате плуване, каране на кънки, ски, скейтборд и всякакви опасни движения и спортове.

15. Вашето вече отдавна можещо да ходи детенце практически никога не е падало.

16. Постоянно отчитате, че никой освен вас не се грижи за детето така, както трябва.

Най-печалното последствие от подобно предотвратяващо-опасности отношение на родителите към техните рожби е това, че детето се оказва неспособно да реши самостоятелно какъвто и да било проблем. То свиква, че всички правят всичко за негово добро. Става инфантилно, неуверено и затворено.

За щастие, не ми се наложи да проверя тази теза със своите деца. Измислили са я психолози.

Аз бих разделила проявите на хиперотека на две:

„авторитаризъм“ и „разглезване“,

но и двете са основани на неудържимия стремеж към загриженост.

Авторитарните родители се стремят да контролират всяка стъпка на своите наследници, като постоянно налагат своята воля, стараят се да предотвратят и обезопасят всичко. За тях най-безопасния и комфортен сценарий е тоталният контрол.

Тези, които глезят децата си, също често са пример за хиперопека, но в друг контекст – стараят се за изпълнят всички желания на детето, да му угодят и да го зарадват с надеждата, че така ще избегне разочарования.

Тези типажи очевидно са силно преувеличени, но са много характерни. И в единият, и в другият случай възрастните забравят, че всяко дете има нужда от самостоятелност в действията и вземането на решенията, за да се развива хармонично. Затова, рано или късно, тези родители рискуват да получат рязък отпор.

Мен ме порази и донякъде зарадва примера, който дава Шими Кенг в „Пътят на делфина“: Дете от добро семейство, 14-годишният отличник Албърт веднъж в буквалния смисъл заключва майка си в мазето, защото тя не го оставя на мира и го контролира. Разбира се, никой не казва, че децата трябва да заключват родителите си, но дори възклицанието на тригодишното: „Мога сам!“ и знак, че детето се бори за своята независимост.

Ако психиатърът от Харвард Шими Кенг отделя много внимание на „майките тигрици“, които имат авторитарен стил на възпитание, то психотерапевтът Робин Берман повече се фокусира на тези, които искат да угодят непременно на децата си и наричат това загриженост.

Ето как тя описва този тип: „Прекалено грижовният родител налага грижата си, като непрестанно дава напътствия, притеснява и така принуждава детето да бъде нервно. Този човек вечно се стреми да решава проблемите на малкото, като не му оставя никакъв шанс самостоятелно да се погрижи за себе си.“

Тези родители в същото време често дават на децата си много излишна власт, забравяйки, че малките се нуждаят от ясни граници.

Така се получава омагьосан кръг – едната крайност води до пълно разглезване, другата – до скованост и несвобода. И в двата случая то ще бъде неуверено и неспособно да се справи и с най-малкия проблем.

Ето какво ми каза за хиперопеката психологът и рецензент в издателство Олга Карякина: „Хиперопеката винаги предизвиква конкретен стереотип на поведение, който оставя отпечатък за цял живот. Най-разпространените последствия от нея са невъзможност да мисли и действа самостоятелно, невъзможност да взема решения и да прави избор, чувство на вина за всичко.“

Много родители мислят, че грижа е, когато правят всичко за децата си, но малките просто не могат да бъдат отговорни за последствията от неща, които не са били избрани от тях, а от родителите им.

Снимка: Guliver / iStock

Усложненията от подобна грижовност се проявяват особено при подрастващи, могат да придобият катастрофални мащаби. Например дете, което е било под хиперопека, не избира университет, това правят родителите вместо него и то, вече студент, престава да учи нормално и закъсва, защото тази специалност и този университет не са негов избор и то не се чувства на мястото си.

Затова бих посъветвала родителите да запомнят следната фраза: „Когато отнемете от детето възможността да избира, затваряте пред него хиляди врати и хиляди възможности.“

Хубавото е, че отдавна видях в огледалото прекалено покровителствената майка и това се случи, когато голямата ми дъщеря навърши две години. Беше ми много страшно да пусна ръката ѝ и да позволя да се развива самостоятелно. Наложи се да си изработя няколко базови принципа:

1. Детето трябва да се научи да пада – когато е малко, това не е чак толкова болезнено и страшно. Мама ще го целуне и всичко ще мине.

2. Мръсното дете е щастливо дете. Хлапетата в изрядно чисти дрешки на детската площадка са нонсенс.

3. Малкото има пълно право да се движи самостоятелно из дома. Родителят може най-много да прибере прекалено опасните предмети, така че детето да няма достъп до тях. А ако има остри ъгли, то ще се научи да ги заобикаля – проверено е.

Снимка: Guliver / iStock

4. Детето трябва да бъде самостоятелно – това е в основата на неговото развитие, и е доказано от Мария Монтесори, Сесил Лупан, Януш Корчак, Александър Нийл, Юлия Хипенрайтер и милиони родители и деца по света.

5. Вместо да подлагате детето на тотален контрол, отделете внимание за създаването на дълбока емоционална връзка с него. Това изисква много усилия, много внимание, много труд, но дава удивителни плодове.

6. На всяко дете са му нужни граници, в рамките на които то има свобода. А границите се очертават с ясно формулирани правила.

Светлана Гилдюк-Колодезна - журналист, блогър и майка на две дъщери, parents.ru