Какво не знаем за детето си и добре ли е да си свръхгрижовна майка
Силата на волята вродена черта ли е? Можем ли да овладеем умението за самоконтрол?
Отговор на тези и други въпроси може да откриете в „Тестът Маршмелоу“ . В книгата известният психолог Уолтър Мишел обяснява как самоконтролът може
да бъде развит и използван във възпитанието, образованието и обществената политика, както и за контролиране на теглото, отказване от тютюнопушенето, преодоляване на скръбта, вземане на важни решения и планиране на пенсионирането.
Тази книга ще промени не само начина, по който се възприемаме, но и ще ни покаже какви можем да бъдем.
Ето и кратък откъс от книгата.
Уязвимите корени
От раждането си децата са контролирани почти напълно от хората, които се грижат за тях.
През първите няколко месеца от живота на бебето извън утробата утешаването, люлеенето, храненето и гушкането стават основна – и денонощна – дейност на онези, които полагат грижи за тях. Дали се отглеждат с любов и грижа, или се пренебрегват с жестокост и студенина и се малтретират – всичко се регистрира в мозъка на детето и именно то определя какъв човек ще стане.
Крайно важно е да не допускаме нивото на стрес на бебето да е постоянно високо и да се стремим да поддържаме атмосфера на близка, топла привързаност, така че бебето да се чувства сигурно и в безопасност.
Пластичността на мозъка,
особено в първите години от живота, прави бебетата много уязвими към увреждане на ключови невронни системи, ако имат крайно негативни преживявания, например тежко малтретиране или лишено от грижовност институционално отглеждане.
Изненадващото е, че дори много по-умерени външни фактори, например въздействието на постоянните, макар и не физически конфликти между родителите, могат да нанесат сериозна вреда.
В едно изследване сканират мозъка на спящи бебета между 6 до 12 месеца с ЯМР. Когато по време на сън чуват гневно звучаща реч, бебетата, живеещи с родители, които имат постоянни конфликти, демонстрират по-силна активация в мозъчните зони, регулиращи емоциите и стреса, в сравнение с техни връстници от не толкова проблемни семейства.
Подобни открития подсказват, че дори относително умерени стресори от социалната среда, действащи в особено важни периоди от развитието, се регистрират в „горещата“ система.
Ясно е, че в хода на развитието ранният емоционален опит се запечатва в архитектурата на главния мозък и това може да има огромни последствия за бъдещия живот.
За щастие, интервенции, предназначени да подпомагат начина, по който бебетата регулират емоциите си и развиват когнитивни, социални и емоционални умения, имат най-големи шансове за успех в тези ранни години от живота, когато децата са най-уязвими на увреждане.
В първите месеци след раждането родителите на детето могат да започнат да отклоняват вниманието му от дистреса към действия, които го интересуват, и с времето това помага на бебето да се научи само да превключва вниманието си, за да се успокоява. На невронно ниво бебетата започват да развиват средния фронтален регион на мозъка като система за контрол на вниманието за „охлаждане“ и регулиране на негативните емоции.
Ако всичко мине добре, те стават по-малко реактивни, по-склонни към размишления, не толкова импулсивни и способни да изразяват собствените си цели, чувства и намерения по подходящ начин.
Дискутирайки този процес, Майкъл Познър и Мери Ротбарт – двама пионери в областта на развитието на саморегулацията – твърдят: „Децата, които на 4 месеца разглеждат всички представени стимули, се връщат в лабораторията година и половина по-късно със собствени цели. Трудно е да ги накараме да обръщат внимание на нашите стимули, защото собствените им планове имат предимство. След героични усилия можем само да поклатим глава и да измърморим, че те имат собствено мислене“.
Както е известно на родителите, някъде около втория рожден ден настъпва времето на
неписаната Декларация за независимост на детето
В началните революционни фази този стремеж към независимост превръща живота на родителите в предизвикателство (меко казано). Около 2- до 3-годишна възраст децата придобиват способност да упражняват контрол над собствените си мисли, чувства и действия и това става все по-видимо през четвъртата и петата година от живота. Тази способност има изключително важно значение за успеха в теста Маршмелоу, както и за адаптиране към училище и извън него.
Към 3-годишна възраст децата обикновено започват да правят някои целенасочени избори, регулират по-гъвкаво вниманието си и потискат импулсите, които биха ги отделили от целта им. Например изследванията на Стефани Карлсън и нейните колеги в Университета на Минесота показват, че децата са в състояние да следват две прости правила, като „Ако е синьо, постави го тук, а ако е червено, го сложи там“, достатъчно дълго, за да постигнат целта си, често вербализирайки инструкции към себе си, за да си помогнат да се ориентират какво трябва да направят.
Макар че са впечатляващи, тези умения остават ограничени през третата година, но децата осъществяват голям напредък през следващите две години. По времето, когато настъпи петият им рожден ден,
психиката им вече е удивително сложна
Има големи индивидуални различия, разбира се, но много 5-годишни могат да разбират и да следват сложни правила, например: „Ако това е играта с цветове, постави червения квадрат тук, но ако е играта с форми, постави червения квадрат там.“
Макар че тези умения са все още в ранната си фаза у децата в детската градина, към 7-годишна възраст уменията за контролиране на вниманието и стоящите в основата им невронни вериги са удивително сходни с тези на възрастните.
Опитът на детето през първите шест години от живота изгражда основата на способността за регулиране на импулсите, умение за самоограничение и въздържаност, контрол на изразяването на емоциите и развитие на емпатия, осъзнатост и съвест.
А ако имахте майка като тази на Портной?
Как родителският стил на майката влияе върху стратегиите за самоконтрол и развитието на привързаността на детето?
Във вече споменатото изследване на Анита Сети изучавахме по различни параметри поведението на майката, за да оценим нивото ѝ, нейния стил на „майчински контрол“ и чувствителността ѝ към потребностите на детето.
Да разгледаме например типа майка, склонна към свръхконтрол, която се фокусира предимно върху собствените си потребности, а не тези на детето. Този профил е уловен в известния роман на Филип Рот „Синдромът Портной“ (Portnoy’s Complaint), когато главният герой се връща към ранното си детство в Ню Джърси: „Каква енергия! Какво усърдие! Задачите ми проверява за грешки, чорапите ми – за дупки, ноктите за кал, врата, а всяка гънка и пора на тялото ми – за мръсотия. Тя човърка и най-закътаните каналчета на ушите ми, като излива ледена кислородна вода в главата ми.“
По-късно, когато младият Портной, преял заради кулинарните изкушения на майка му, отказвал да изяде допълнителна порция задушено, тя настоявала, държейки дълъг нож за хляб в ръка: „Нима искаш цял живот да останеш малък и кльощав и хората да те гледат с пренебрежение или държиш да пораснеш голям и силен мъж?“
Майката на Портной е художествен образ, но аз имам приятели, които настояват, че майките им са били точно такива. За едва прохождащо дете, чиято майка е г-жа Портной, пътят към постигането на умения за самоконтрол може да е много труден, доста различен от пътя на дете, чиято майка не контролира всяка негова крачка.
Точно това откри Анита, докато наблюдаваше спонтанното взаимодействие между прохождащите деца и техните майки, когато бяха заедно в стаята.
Малките деца, които бяха развили ефективни умения за самоконтрол до доучилищна възраст, по принцип реагираха на изискването на внимание от страна на техните свръхконтролиращи майки не като се стремяха да бъдат близо до нея, а като се отдалечаваха (на повече от метър) и ангажираха вниманието си в изследване на стаята и игра с играчките. Децата, които се дистанцираха от контролиращите си майки, като буквално бягаха от тях, когато те се опитваха да ги доближат, можеха да отлагат по-дълго в теста Маршмелоу на 5-годишна възраст. Те успяваха, като използваха стратегии за контрол на вниманието, за да „охладят“ фрустрацията си, отклонявайки се от съзерцанието на наградите и звънеца по същия начин, по който като малки деца са отклонявали вниманието си от свръхконтролиращите ги майки. И обратно, прохождащите деца, които също са имали прекомерно контролиращи майки, но са гледали да са близо до тях, когато са изисквали вниманието им, се фокусираха върху изкушенията, когато правеха теста Маршмелоу, и бързо използваха звънеца.
При децата, чиито майки са били по-малко склонни към контрол, историята беше различна. Когато тези майки се опитваха да ангажират вниманието на децата си, близък контакт запазваха децата, показващи по-ефективен самоконтрол и стратегии за „охлаждане“ в теста Маршмелоу на 5-годишна възраст. Те стратегически отклоняваха вниманието си, фокусираха се по-малко върху изкушенията и чакаха по-дълго, за да получат по-голямата награда, отколкото връстниците им, които като малки деца се бяха дистанцирали от такива майки.
Какви са последиците?
Малко дете, чиято майка не е прекомерно контролираща и е чувствителна към неговите потребности, няма причина да се дистанцира и остава до нея, когато тя се приближава, за да намали стреса му в „Непознатата ситуация“.
А какво се случва, когато майката е силно чувствителна към това, което самата тя иска, но е сляпа за потребностите на детето си, когато то има най-голяма нужда от това, и която се опитва да контролира всеки негов ход по начин, който го смущава и потиска?
Резултатите на Анита повдигат някои въпроси, които трябва да се обмислят. Може би не е лоша идея детето да се отдалечи на няколко крачки от майка си, за да играе с играчките и да изследва стаята. Това може да му помогне да развие умения за самоконтрол и „охлаждане“, от които то ще се нуждае, за да получи онези два бонбона на 5-годишна възраст.
За да изследва тези възможности, Ани Бърниър от Монреалския университет оглави изследователски екип през 2010 г., който изучаваше как майките взаимодействат с 12–15-месечните си деца, за да проверят как тези взаимодействия влияят върху развитието на самоконтрола. Те внимателно изследваха как майките се ангажират със своите деца, когато работят заедно върху пъзел и други когнитивни задачи.
След това те тестираха същите деца на възраст 16–26 месеца. Бърниър откри, че децата на майки, които по време на предишното изследване са насърчавали самостоятелността на детето си, като са подкрепяли неговия избор и проявите на воля, впоследствие имаха най-добрите когнитивни умения и способност за контрол на вниманието от типа, необходим за успеха в теста Маршмелоу.
Резултатите бяха същите дори когато изследователите контролираха различията в когнитивните способности и образование на майката. Посланието тук е, че родителите, които прекомерно контролират своите деца, рискуват да подкопаят развитието на уменията им за самоконтрол, докато тези, които подкрепят и насърчават тяхната самостоятелност в усилията за решаване на проблеми, вероятно ще максимизират вероятността децата им да се върнат у дома след теста Маршмелоу с два бонбона.
За автора:
Уолтър Мишел (1930–2018) е американски психолог от австрийски произход, автор на над 200 научни статии и няколко книги по психология. Приживе е бил член на Националната академия на науките и на Американската академия на изкуствата и науките, както и председател наАсоциацията за психологически науки.
Носител е на наградата на Американската асоциация на психолозите за съществен принос в развитието на науката и на наградата „Громайър“ на Луисвилския университет.