"Приказната гондола" - пълна с (не)бивали събития и колоритни герои
Илюстрации: Дамян Дамянов
Страховити пирати, избягал затворник, търговец-скъперник и кльощавият несретник Арлекино се впускат в шеметно приключение из страниците на „Призрачната гондола“ (ИК „Сиела“) от големия разказвач Джани Родари. Книгата, която не е издавана на български до момента, съдържа множество цветни илюстрации от художника Дамян Дамянов.
Небивала комбинация от (не)бивали събития среща колоритните герои в навечерието на Коледа през „хиляда шестстотин и някоя си година“. В непубликуваната у нас досега комедия дел арте Родари рисува кой от кой по-пъстроцветни образи.
Докато търси какво да сложи в празния си стомах, изгладнелият Арлекино попада на маскирания венециански търговец Панталоне, който търси сина на багдадския халиф, за когото се очаква да е избягал от венецианския затвор Пиомби. Същият е издирван и от прочутия пират Али Бадалук, който наближава Града на гондолите на борда на кораба „Султанска брада“ в компанията на страховития си екипаж. Междувременно известният капитан Тарталя поема към Ориента на борда на своя „Сан Марко“ – най-красивия кораб из Средиземноморието – също по следите на принца!
В историята се намесват още прислужницата на Панталоне – Коломбина, неговият наскърбен племенник Линдоро, непрестанно преживящият хляб юнга на борда на „Сан Марко“ Маняпан, неаполитанският просяк Пулчинела, обърканият директор на затвора и няколко тъмничари, които намират удобно оправдание да не идат на работа – тогава венецианският карнавал наистина е в разгара си!
Преводът на „Призрачната гондола“ от италиански е на Иво Йонков, а ориенталският дух и пъстротата на комедия дел арте са уловени от художника Дамян Дамянов както на корицата, така и в прекрасните цветни илюстрации към българското издание.
Откъс
Първа глава, която започва близо до Моста на въздишките:
Течеше хиляда шестстотин и някоя година и течеше толкова бързо, че почти стигна края си: по-точно беше Бъдни вечер и слабичкият дрипав младеж, сгушил се унило под един балкон във Венеция, за съжаление, го знаеше.
– Утре е Рождество – мислеше си Арлекино, вперил поглед във водата на канала, черна като неговите мисли – и аз непременно ще съм по-гладен, отколкото в другите дни. В стомаха ми сигурно има календар: в празнични дни роптае много повече, отколкото в делнични.
Прекара деня на площад Сан Марко, опитваше се да хване един гълъб, който му се струваше съвсем подходящ за празничното печено. Но гълъбите го познаваха отдавна. Когато го виждаха да идва на площада, си предаваха един на друг:
– Тревога! Идва онзи гладник. Да му оставим просото и да си спасим перата.
И като излитаха, намираха сигурно убежище на върха на камбанарията. Арлекино се навеждаше и се преструваше, че си връзва обувките, но пълнеше джобовете си с просо и натрошен ориз. Тогава се намесваха стражарите и му пречеха да тлъстее за сметка на град Венеция, който харчи купища пари за храна на своите красиви гълъби.
– Хей, ти, защо не отидеш да се разхождаш другаде?– му казваха.
– Чудесна идея! – отговаряше им той. – Не знам как не съм се сетил по-рано! Вие, стражарите, наистина мислите за всичко.
Като му видеха гърба, гълъбите отново планираха над площада и гукаха помежду си, вероятно хвалеха добрите стражи.
В отсъствие на нещо по-добро (и на просо) клетият младеж предъвкваше няколко грозни думи по адрес на онези невинни животинки, когато странна гледка привлече вниманието му. Една гондола плаваше покрай брега и навлизаше в прочутия канал, в който се оглежда и трепери от страх Мостът на въздишките. Да видиш гондола във Венеция, не е странна гледка: има ги с хиляди, управлявани от умелия си гондолиер, изправен на кърмата като мачта без платно. Но тази гондола нямаше гондолиер, беше пуста като ковчег без мъртвец и все пак се плъзгаше бързо по водата, движена от невидима и неведома сила.
– Я виж ти – каза си Арлекино. – Може би я теглят рибите, за да се забавляват.
– Младежо – избоботи някой зад гърба му. – Искате ли да спечелите хиляда дуката?
Арлекино изненадано се обърна. Мъж с маска, загърнат в широко черно наметало, се беше надвесил отгоре му.
– Хиляда дуката?
– Не губете време да ги броите сега. Бързо ме вземете на борда и следвайте онази лодка.
Арлекино се изправи на крака, хукна по брега и скочи в близката гондола. Тайнственият чужденец го последва, седна на носа и отново избоботи:
– Напред, безделнико.
Докато отвързваше въжето от кола, Арлекино внезапно си спомни, че никога през живота си не е бил стопанин на гондола, а още по-малко на тази, която крадеше в момента.
„Трябва да съм луд, та да му кажа, че не съм гондолиер! – помисли, за да се успокои. – Сигурно ще се ядоса много. По-добре да си мълча: все пак става дума за хиляда дуката. Колкото до гондолата, ще я взема назаем.“
В същия този миг капитан Тарталя, командващ кораба Сан Марко, предназначен за превоз на подправки и платове между Венеция и Ориента, излизаше от една кръчма, където беше провел дълга и приятна беседа с готвача на борда – който му служеше и за телохранител, когато се намираха на брега – и с доста бутилки ракия от Фриули.
– Дже… Дже… Дже… – каза изведнъж капитан Тарталя, който не беше от бързите оратори вероятно за да не опровергава своето име. Докато той се напъваше да завърши започнатата дума, аз ще го изпреваря и ще ви информирам, че изречена докрай, тя е „Дженовефа“. Историята не разяснява защо един корабен готвач е стигнал дотам да отговаря на това странно име: ние не си избираме имената, слагат ни ги както брадавиците върху носа. Затова бъдете добрички с готвача Дженовефа и не му се смейте.
– Дже… Дже… – продължаваше в това време капитан Тарталя, сочейки с пръст канала. И искаше да каже: „Дженовефа, да не близна никога повече ракия, ако това не е призрачна гондола. Гледай, в името на всички делфини на Адриатика: носи се самичка, ни гребла, ни платно. Единственото възможно обяснение е, че това е гондолата на Харон, който превозва душите в ада“.
Когато капитан Тарталя привърши словото си, Дженовефа разбра, че трябва да се обърне и погледне към канала. Но видя само една нормална гондола, управлявана от по-скоро несръчен в движенията си гондолиер: вътре седеше маскиран човек, навярно се връщаше от танцова забава. Призрачната гондола вече беше изчезнала.
Затова каза:
– Капитане, може би се чувствате зле от стотната чашка. Не ви ли предупредих, че са достатъчни деветдесет и девет?
На капитан Тарталя му се искаше да настоява, но поредният сблъсък със стената изби от главата му това странно видение.
Засега нека оставим тези двама господа да издирват своята странноприемница. Що се отнася до нас, ще се върнем малко назад. Направихте ли го? Къде се намираме?
Това е разказ за вярност, доблест и приятелство, който отеква силно и днес.
Снимка: Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ - Шумен
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари