Из записките на една средностатистическа майка
Снимка: Guliver / iStock
Редовно държа телефона/ключовете/слънчевите очила в ръка и обикалям из цялата къща да ги търся. Редовно се опитвам да отключа входната вратата на дома с дистанционното за колата. Слагала съм памперсите в хладилника, препарат за миалната в пералнята и прах за пране в миалната. Какво ли не съм правила от недоспиване покрай децата…
Но всичко това дотук бледнее в сравнение с онова, което ще ви разкажа. И от което малко се срамувам. Но съм сигурна, че много майки са в моето положение и предпочитам да гледам на ситуацията от комичната страна.
Нали знаете, има един такива особени дни, в които от сутринта нещата тръгват на опаки. И максимата „Утрото е по-мърдо от вечерта“ не важи. Напротив, с настъпването на деня пораженията стават още по-свирепи.
Въпросния ден съм стандартно недоспала (все пак имам 4-месечно бебе). Пия кафе разсеяно и чета някакви статии из нета, скролирайки в чинията, вместо върху тъчпада на лаптопа. Бълвам огън и жупел, защото си мисля, че новичкият ми макбук е дал фира. Минава известно време, докато разбера, че ръката ми не е на правилното място. Привършвам с кафето и на автопилот зареждам миалната, обличам се и излизам. Ще водя колата на технически преглед.
Едва съм потеглила, а ме спират катаджии.
– Добър ден, сержант-еди-кой-си! Документи за проверка!
Ровя из чантата и вадя биберон, бебешки чорапки, антибактриални кърпички, кърпички за дупе, носни кърпички, чесалка за зъби и нито един портфейл, нито едни документи за самоличност. Взела съм бебешката чанта.
Едно на нула за ченгетата.
– Ами… Аз…такова… Явно са останали в другата ми чанта.
Посмяха ми се, съжалиха ме и ме изпратиха по живо по здраво...
Прибрах се обратно вкъщи, взех всичко забравено и направих втори опит да заведа колата на технически. Пунктът е на пет минути пеша от дома ми. Потеглих натам. На средата на пътя се сепнах и ужасно се засрамих. Вървях пеша, бях тръгнала без автомобила.
Представих си как се явявам там в цялата си прелест, питат ме къде е колата, а аз отговарям: "Пред блока".
Отново се върнах. На третия път успях. Точно пред ГТП-то ме чакаше същата полицейска кола. Аз гледам катаджиите. Те ме гледат. Аз ги гледам. Те ме гледат. Вдигат палката.
Е, не може да бъде… За последните 6 години не са ме спирали нито веднъж, а днес – цели два пъти.
– Пак ли ти?! – пита сержант-не-знам-си-кой-си.
– Пак ли вие?! – отговарям аз, щастлива, че вече нося всички документи.
– Взе ли документите?
– Да.
Влизам в ГТП-то, а сержант-не-знам-си-кой-си подвиква след мен:
– Е, не ми казвай, че беше тръгнала насам, като те спряхме предния път!
– Нищо не казвам… – отговарям с хитра усмивка.
– Абе, момиче, може ли да си толкова отнесена?!
– Господин полицай… Първо, имам две малки деца, едно от които е бебе. Второ, доскоро бях бременна. Трето, почти не съм спала през последните месеци, а тази нощ никак. И четвърто, на нисковъглехидратна диета съм, което отслабва главно умствената ми дейност.
Посреща ме този на ГТП-то.
– Вие, за какво?
– Аз – за преглед.
– За вас или за колата?
На ум си казвам: „Абе ти, ако знаеше, че преди 5 минути щях да дойда тук на собствен ход…“. Ама си замълчавам.
Мятам се над дупката с автомобила.
– Включете фаровете – издава команда онзи.
В същия миг, неясно защо, започвам да се държа като блондинка в космически кораб. Сякаш за първи път през живота си виждам автомобил. Вместо да включа фаровете, пускам чистачките. За разкош пръсвам и течност.
– Не, не чистачките! Фаровете! – казва онзи с разбираема досада.
За още по-голяма убедителност включвам и задната чистачка. Пълна трагедия съм…
Онзи не се впечатлява изобщо. Явно не съм единствена… Кой знае какво е виждал…
Най-после нацелвам фаровете.
– Сега отворете предния капак!
Отварям.
– Не, не е отворен!
– Ама как да не е отворен…
Пак натискам.
– Все още не е отворен!
Не е истина, вместо предния капак, отварям капака за бензина…
За щастие онзи това не го разбра.
Извършвам безпогрешно останалите команди.
Вероятно не ви се вярва, но съм доста добър шофьор. Който се е возил с мен, знае. В своя защита ще кажа, че си взех листовките без грешка и кормуването от първия път. За 14 години активно шофиране съм спирана от пътна полиция общо 5 пъти, без нито един от тях да съм била в нарушение.
За всички тези години имам едно леко ПТП и една одраскана броня… Сама си сипвам бензина, маслото и течността за чистачките в правилните отверстия. Сама си водя колата на сервиз…
Но онзи ден е топ едно в класацията на най-големите глупости, сътворени от милата ми особа. И с това денят далеч не беше приключил. Прибирам се вкъщи и какво да заваря… Цялата кухня е в пяна. Мога да се метна в нея, без да докосна пода, толкова много е.
Снимка: Guliver / iStock
Сипала съм от бебешката пяна за вана в миалната… Защо, за бога? Не мога повече… Не, мога или да се разплача, или да се разсмея… Избирам второто. Сядам на един стол и не спирам да се смея в продължение на 10 минути. После се захващам с почистване на кухнята. Добре че бебето и жената, която ми помага понякога, са навън в това време.
За по-безопасно този ден оставам вкъщи и гледам много-много да не шетам.
До такива комични ситуации води недоспиването, както и до други не толкова забавни. Но за тъмната страна на безсънието ще разкажа някой друг път.
Ралица Найденова
Тя е филолог по образование и графичен дизайнер по професия, автор и съмишлник на проекта „Пощенска кутя за приказки“. И създател на интерактивната книга за деца „Приключенията на принцеса Точица“, майка на две дъщери, която се опитва да не се превърне в скучен възрастен.
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари