Защо се обвързваме с неправилни хора – няколко възможни причини

Да сключиш брак с неправилния човек е най-често срещаната грешка, която можем да допуснем, а после да си плащаме скъпо за нея. Защо се случва на толкова много хора?

Всеки, с когото се обвържем, може да се окаже неподходящ – съвършенството е невъзможно, но понякога виждаме двойки, при които разминаването е поразително – толкова фрапираща несъвместимост, че може би има нещо повече от често срещаните разочарования и напрежение в дългосрочната връзка. Някои хора просто не трябва да са заедно.

А грешките стават толкова лесно и толкова редовно, че е просто ужасно. Това се отразява и на следващото поколение, но и на работата ни и на цялата държава, така че проблемът с интелигентния брак не е личен въпрос и не зависи нито от характера, нито от някакво индивидуално качество – среща се при абсолютно различни хора.

Но има някои основни причини за него и сега ще ги разнищим всичките!

1. Не разбираме себе си достатъчно добре

Когато за пръв път се замислим как да открием сродна душа, изискванията ни са някак си обвити в красива, сантиментална несигурност. Казваме, че искаме до себе си „добър“ или „забавен“ човек, „привлекателен“, „склонен към приключения“...

Това не са лоши или вредни желания, просто не са достатъчно конкретни – какво точно търсим у другия, така че да имаме шанс да бъдем щастливи или, по-точно, да не сме постоянно нещастни?

Всички ние сме луди по различен начин: невротични, неуравновесени, незрели, и основната задача на всеки от нас е да се справи със специфичните нюанси на собствените си недостатъци. Да разбере на какво се дължат, какво ги провокира и как да бъдат овладяни.

Хубавото партньорство не е между двама обикновени „нормални“, то такива и не съществуват, а между двама, на които им е провървяло и умеят да намират баланс помежду си, така че да не се застрашават взаимно.

Самата идея, че може би не сме много сложно устроени личности, би трябвало да е тревожен сигнал за всеки потенциален партньор. Единственият въпрос е в коя област са проблемите: може би имаме скрита склонност да се ядосваме, когато някой не е съгласен с нас, или можем да сме спокойни и целенасочени само, когато работим; или имаме някакви сексуални проблеми; или не успяваме да обясним защо сме притеснителни… Подобни неща след време могат да доведат до катастрофа, и за тях трябва да знаем предварително - за да търсим хора, които имат сходна с нашата „структура“ и могат да издържат. Стандартният въпрос за всяка първа среща би трябвало да е лесен: "В какво се изразява твоята лудост?"

Проблемът е, че не е толкова просто да осъзнаем и да си обясним нашите собствени неврози – това може да отнеме години и да изпаднем в ситуации, в които никога не сме били. Преди да сключим брак, рядко сме били въвличани в отношения, които позволяват да видим ясно собствените си разстройства. И когато се разкрият сложните страни на нашата природа, сме склонни да обвиняваме партньора и да казваме, че всичко е свършило.

Да, имаме приятели, но те най-вероятно не са така силно загрижени за нас, за да имат мотив да изследват нашата същност. Те просто искат да прекарат приятно вечерта. Така че се събираме с хора, които са слепи за слабите страни на нашия характер.

Когато сме бесни за нещо, не крещим, щом няма кой да ни чуе и така яростта ни, колкото и да е отчаяна, остава незабелязана.

Или пък се вманиачаваме в напрегната работа с идеята, че тя придава смисъл и чувството, че контролираме живота си. А когато някой звънне и ни прекъсне, за да ни извика за вечеря, можем да вдигнем адски скандал. После, през нощта, всичко, което искаме, е да прегърнем някого, но не виждаме своята тъмна страна, която отблъсква близостта и ни кара да бъдем студени и отчуждени, дори да изпитваме дълбока отдаденост към някого. Една от най-големите привилегии на самотата е илюзията, че сме спокойни и сговорчиви хора…

С такова лошо разбиране на собствения характер не е никак чудно, че не съумяваме да си дадем сметка какъв човек наистина търсим за партньор.

2. Не разбираме другите хора достатъчно добре

Този проблем се усложнява от факта, че и другите хора не са наясно със себе си така, както и ние. Колкото и да са добронамерени, те също не могат да разберат нито нас, нито какво не е наред с тях.

Естествено, че опитваме – срещаме се, храним се заедно, семействата ни се запознават, разглеждаме техни снимки, местата, които обичат, срещаме се с приятелите им. Всичко това ни кара да мислим, че се познаваме добре, но то е е толкова вярно, колкото и начинаещ пилот да предположи, че може да лети, след като пусне хартиено самолетче в стаята.

В едно по-разумно общество бъдещите партньори ще се опознават взаимно чрез подробни психологически тестове и ще се решават на дълга връзка след консултация с екипи от психолози. Към 2100-ата година това вече няма да звучи като шега, тайната е защо човечеството толкова бавно достига до тези идеи.

Нужно ни е да знаем как функционира отвътре психиката на човека, с когото искаме да се обвържем. Нужно ни е да знаем неговото отношение и позиции по повод властване, унижение, самоанализа, сексуална близост, планове, пари, деца, старост, вярност и още сто неща - не можем да ги узнаем в обикновен разговор.

Когато всичко това липсва, се ръководим най-вече от външността. Толкова много информация може да се извлече от това какви са очите, носа, формата на челото, разпределението на бръчките, усмивката… Но това е все едно да мислим, че снимката на атомна електроцентрала отвън може да ни каже всичко, което трябва да знаем за деленето на атома.

Бедата е, че „проектираме“ редица качества върху любимия на основанието на твърде скромни „улики“. Както добиваме представа за цялостната личност от някои малки, но запомнящи се детайли, така и анализираме характера на човека – както скицираме лицето. Докато го рисуваме, може би не виждаме ноздрите, някои кичури, всички мигли, но попълваме липсващите части както ни дойде, дори без да забелязваме как го правим. Мозъкът ни е обучен да взема малки визуални решения и да изгражда цели фигури от тях. Правим същото и когато става въпрос за характера на партньора ни, но плащаме скъпо за факта, че сме художници, склонни да променят реалността.

Количеството познания за брака, които ни е нужно да обработим, са повече, отколкото обществото ни е готово да разпознае и подкрепи, така че семейните ни социални практики не са достоверни.

3. Не сме свикнали да бъдем щастливи

Вярваме, че търсим щастие в любовта, но това не е толкова просто – всъщност търсим това, което ни е познато, а то може да усложни плановете ни за щастливо бъдеще.

В отношенията си като възрастни пресъздаваме по нещо от чувствата, които сме познали в детството. Били сме деца, когато за първи път сме разбрали какво е любовта, но, за съжаление, тези уроци не са много лесни за усвояване. Любовта, която сме „учили“ като по-малки, може да бъде преплетена с други, не толкова приятни нюанси: да бъдеш контролиран, да се чувстваш унижен, да бъдеш изоставен, да не общуваш пълноценно, да страдаш.

Когато пораснем, отказваме на някои „кандидати“, на които се натъкваме не, защото не са за нас, а защото са твърде… балансирани (твърде зрели, твърде разбиращи, твърде надеждни). И тази прекалена коректност от тяхна страна ни изглежда непозната и чужда, дори болезнена. Вместо това се втурваме към онези, които ни привличат не, защото ни е приятно и хубаво с тях, а защото ни разочароват по начин, който ни е познат.

Обвързваме се с неправилни хора, защото правилните ни изглеждат не както трябва, защото нямаме здравословен опит, защото не асоциираме това да ни обичат безусловно с чувството за удовлетворение.

4. Защото да си сам, е страшно

Ако ни е непоносимо да бъдем сами, не можем да направим рационален избор. Когато сме напълно ОК с перспективата за дълги години самота, имаме шанс да създадем добри отношения. Или ще ни бъде по-добре да сме сами, отколкото да споделяме живота си с човек, който не ни подхожда?

За съжаление, след определена възраст животът на сингълите изглежда крайно неприятен в очите на обществото. Социалният им живот вехне, двойките усещат заплаха от независимостта на самотните, а те започват да се чувстват като някакви ненормалници.

И със секса е сложно – при всички предполагаеми свободи на модерността може да се окаже много трудно да си легнеш с някого. А очакването да го правиш редовно след 30-годишна възраст понякога може да бъде доста разочароващо. Дали не е по-добре обществото да се преустрои на принципа на общежитията - с обществено хранене, общи съоръжения, редовни партита и сексуални своеволия...? В такъв случай всеки, който реши да се обвърже, ще може да е сигурен, че ще го направи заради предимствата на двойката, а не, за да избегне негативната страна на самотата.

Когато сексът е достъпен само в брака, е ясно, че някои се събират само, за да получат това, което е изкуствено ограничено. Но дефицитът си остава в други области, например, когато да общуваш, е достъпно само за двойките.

Очаквайте продължение.

Марина Атанасова по материали на thephilosophersmail