Какво промени майчинството и защо съм благодарна на сина си
Снимка: Guliver / iStock
Родих на 25 години. По онова време минавах за „възрастна първескиня“. Но това беше осъзнато, планирано и чакано събитие.
Гордеех се с нарастващия си корем през цялата бременност. Физическият дискомфорт приемах по-скоро като част от моята мисия, а не като болест. И проблемът не беше в убеждението ми, че всяка „жена трябва да роди деца“. Просто идва такъв момент, когато всеки деен и любознателен човек трябва да види нещо съществено – да види живота от самото му зараждане.
В този момент аз не си давах сметка в каква степен животът ми ще се промени и как самата аз ще стана по-различна.
Откритие първо: обречена съм да се страхувам цял живот
Панически. За своето дете, без значение на колко години е.
В първите дни след раждането, ставах посред нощ по няколко пъти, за да слушам дали диша. А да знаете колко тихичко дишат бебетата.
След това постепенно свикнах да живея с това, а сега страхът се активира, когато има повод. Опитвам се да не го показвам.
Когато синът ми не се прибере на време и закъснее, му звъня по мобилния и питам: „С теб всичко наред ли е?“ Той не се сърди.
Вероятно, защото и аз, ако ще закъснея, винаги го предупреждавам. И съм му много благодарна, че уважава и е толерантен към страховете ми.
Откритие второ: безусловно обичам детето си
Той приема майка си такава, каквато е. За него тя не е добра, тя е най-добрата. Единствената.
Пред сина ми аз не се стеснявах да пея, да танцувам или да говоря английски, без да умея да правя особено добре всичко това. Така постепенно престанах да се стеснявам и от околните. Но той беше първият ми ценител.
Той не се страхува от моето лошо настроение и от сложния ми характер. Знае как да се справи с всичко това и да го смекчи. Или обратното – да го изостри, когато това е необходимо.
Откритие трето: никой не умее да прощава така, както детето ти
По пътя към училище говорим за някои негови пропуски като първокласник. Той ме слуша търпеливо и след това казва: „Магнитна буря“ .
Връщаме се в къщи. Уморена падам в креслото. Той ме гледа със съчувствие: „Искаш ли да ти направя едно кафе?“ Чудя се как ще ми направи кафе, когато нито веднъж не го е правил. „А, ти можеш ли?" - питам аз, усмихвайки се. „Ще пробвам!“
За нещо ми се беше обидил. Случва ми се да съм несправедлива и несдържана. И малко зла – но от умора, от обидите на други хора, от тежките обстоятелства, с които трябва да се справям всеки ден. Детето не длъжно (а понякога и не може) да разбере това. То може само да ми прости. И прощава.
Откритие четири: детето може да ни спаси от проблемите в нашето детство
Твърдят, че не помним какво се е случвало до третата ни година – за какво са си говорили възрастните, за какво са се карали или хвалили. Ние приемехме всичко като задължително и върху тази основа градихме представите си за живота и за нас самите.
Едва като възрастни започнахме да си даваме сметка колко пукнатини е имало в тази основа. Отговаряйки на безкрайните въпроси на детето, ние мислено правим ревизия на всичко това. И нещо в най-дълбокото ни подсъзнание се успокоява и уравновесява.
Още на 19 разбирах защо се опитвам да помагам на хора, оказали се в същата сложна ситуация като мен, когато бях сама. Тогава разбирах, че помагайки на тях, всъщност помагам на себе си.
Няма как да променим своето минало, но може да се избавим от негативни последствия от такива събитие, ако заедно ги изживеем отново. И то успешно.
С децата можем да направим всичко това отначало. Важното е да преосмислим живота си и обидите от детството. Да си обещаем, че никога няма да постъпваме с детето си така.
И аз действително го правя.
Откритие пет: в техния свят е толкова забавно
Синът ми стана добър събеседник, още щом започва да говори. И рано се научи да се шегува.
Аз обичам да пътувам с него. Когато е до мен, сякаш целият ни дом е там. Ние много бърборим, играем и се смеем.
За него аз съм най-важният източник на информация. Сега вече става обратното. Той ме въведе в света на интернет. Търпеливо ми обяснява тънкостите в работата на компютър.
Чрез сина ми научавам за новите филми, книги, музика, която самата аз не мога да открия. Естествено не всичко мога да изгледам, изслушам и прочета, но имам изключително много възможности. Той ги носи с изречението: „На теб това ще ти е интересно!“ Той наистина знае какво ми е интересно. По-добре от всеки друг.
Благодарение на сина си открих простата формула на любовта
Детството му премина в трудните 90 години. Помня как на 3 години той питаше: „Мамо, а магазина има ли банички?“ Отговарях му:“Не!“
Сега е трудно да си представим, че е имало такова време.
Той отговори: „Добре, ще почакам тогава!“, а аз се разплаках.
Не е справедливо 3-годишното дете да чака кога в магазина ще се появят баници.
Когато в тези години черпеха детето ми с нещо за ядене, той хапваше, а на мен ми беше вкусно.
Това е любовта.
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари