Най-голямата родителска грешка е липсата на готовност да се поставиш под съмнение

Когато четеш съдържанието на новата ѝ книга „Поправителен за родители“, си мислиш: „Ама тук всичко важно е изброено!“

И наистина, тя започва с Как да стана майка, като ме е страх, минава през Разликите между ранното и късното майчинство, Естествено раждане или секцио?, Кърменето – толкова ли е важно?, Кога да се върна на работа?, Вредни ли са Баба Яга и Торбалан? и още куп важни въпроси. За да завърши с послеслов, посветен на децата на XXI век.

Оттук започваме и разговора си с Мадлен Алгафари – най-популярният български психолог, както и много други неща. Тя е завършила не само психология в СУ „Св. Климент Охридски“, но и режисура за драматичен и куклен театър в НАТФИЗ. А е започнала кариерата си в „Телефона на доверието“ към Българския червен кръст.

Мадлен е и психотерапевт, и прекрасна танцьорка (през 2009 е финалистка във второто издание на българското предаване „Dancing stars“), и градинарка – по нейни думи. И още: преводач, автор на документални филми, супервайзор и преподавател по аналитична психотерапия, психоантропология, сексотерапия, хромотерапия, психодиагнстика и биоенергиен масаж към Институт по психотелесна психотерапия

Мадлен е на 51, омъжена за режисьора Нидал Алгафари – среща ги предаването „Ку-ку“, на което той е режисьор, а тя – редактор и водещ. Тогава, преди 27 години, семейството за нея е на първо място. Ражда дъщеря им Александра, а 2 години по-късно и сина им Николай.

Семейството и взаимоотношенията в него и в света са на първо място за Алгафари и днес. За тях става дума и в първата ѝ книга „Мира нямам“, последвана от „Вяра имам“, „Всички можем да летим“, „Приказки за пораснали деца“ и още много, които ни помагат да (се) възпитаваме и развиваме и ние, и децата ни.

Г-жа Алгафари, какви са новите деца? С какво са различни от нас, от нашите родители? А може би различен е светът, а ние се опитваме да го догоним? Обаче май не е точно така - нали ние сме светът?

Времето, в което живеем, е различно от много гледни точки от времето, в което е живяло предишното поколение. Днес всичко се случва по-бързо, технологиите завземат човешките територии и изместват човешкостта. Това променя поколенията, неминуемо е.

Скоро водих такъв разговор с родители: „Ние, - казват те - постигнахме всичко сами, беше ни много трудно, за да оцелеем, за да можем после да осигурим на детето си всичко. А той сега е мързелив, не му се излита от гнездото. Пък не е видял такъв пример за мързел от наша страна.“

Именно, когато си поставен в ситуация, че нямаш друг избор, освен да се учиш от неволята, имаш една мотивация. Но когато имаш осигурен комфорт и неволята няма как да ти е учител, а трябва само волята да ти е учител, е съвсем различно.

Дори е противоприродно да положиш същите усилия, защото, всъщност, разполагаш с най-необходимото, а понякога и с повече. И дълбинните сили на човешката ти природа няма защо да се мобилизират, за да се бориш. Т.е. искаме децата ни да са борбени като нас, пък те отказват да спрат да ядат баницата, която ние сами им даваме. Всъщност, не са виновни децата в това!

Кои са най-големите грешки, които допускаме ние, родителите? Май че са много, но все пак основните – три, пет, онези, които могат да бъдат фатални. И защо ги допускаме, особено след като и ние сме патили от тях?

Повтаряме грешките на родителите си, докато не се осъзнаем. Но дори и с разума да сме го видели, пак не е достатъчно, за да се променим. Защото не са рационални бариерите пред промяната, а ирационални. Те са свързани с клетъчната ни памет. Затова се иска дълбинна терапия.

Само пет процента от нас е съзнанието, деветдесет и пет е подсъзнанието. Именно затова не можем да си обясним много неща. И затова тук ще посоча само една грешка – най-голямата според мен (за другите става дума в книгата), това е липсата на готовност да се поставиш под съмнение. Дори и когато си убеден, че си прав, е добре да си кажеш: „Нека прочета, нека поговоря с терапевт, може пък да греша, но да не го съзнавам. Това не означава, че съм злонамерен!!!“

И най-страшното в тази грешка е, че се греши, обичайки!

Неосъзнатост е горе-долу равно на заблуда. Например, вярата, че децата не помнят до третата година. Помнят, разбира се. Всички помним емоциите си от утробата още. Емоционалната памет пази всички следи. Тази част от мозъка, която ги съхранява, а активна още в утробата. Кората на главния мозък достига по-късно (няколко години след раждането) пълната си активност.

Освен това, до към шестата ни година мозъкът функционира като в хипнотично състояние. Това го показва и електроенцефалограмата. При малките деца преобладават тета и делта вълните, при големия човек – алфа и бета. Това означава, че всичко, което отправяме като послание към детето в ранното детство, потъва в подсъзнанието като програма.

Програма, с която после психотерапевтичният процес ще трябва да се бори и справя, ако изобщо човекът отиде на терапия. А някои от тези програми направо рушат здравето и щастието ни. Но имаме власт над тях! Затова и кръстих книгата „Поправителен за родители“, защото все пак промяната е възможна, когато човек търси пътя към осъзнатостта.

Чувството за вина – че не сме направили всичко необходимо като родители, че не сме „на ниво“, за някои може да бъде пагубно. Има ли обаче „ниво“, което „трябва“ да бъде достигнато?

Всички сме накъде по Пътя на ученето. Важното е да си задава човек въпроси и да търси. Нивото на любовта е това, което не трябва да губим. Но и това не е лесно, защото ако имаш проблеми с това да обичаш себе си, защото някога си изпитал дефицит на любов, трудно можеш и да дадеш пълноценна любов...

Доколко, според вас и опита ви, е важен здравият брак? Питам, защото много силни и положителни личности са възпитани от разведени родители. Кога раздялата е поучителна и градивна и това може ли да е успокояващо на фона на множеството разделени двойки, които не съумяват да постигнат баланс нито помежду си, нито с децата?

Важно е родителите да са пораснали и зрели, да са обичащи и уважаващи децата. Има много родители, които живеят в брак, но са незрели, неосъзнати и дори по-вредни за децата си. Има разделени родители, които настройват децата, обслужвайки по този начин собственото си Его.

Разбира се, идеалният вариант е здрав брак и зрели родители, но, когато партньорството се разпадне помежду им, е важно да осъзнаят, че по отношение на родителството то не бива да се разпада. По-важно е отношението на родителя към детето, независмо в брак или без брак, както и зрелите отношения между родителите!

За периода, в който отричаме родителите си, за удълженото детство, за различното възпитание на деца от различни полове, за личната свобода, за Матрицата и изходът от нея, можете да прочетете тук.

Станислава Петкова-Зарева