Правим го несъзнателно и без да искаме
Майка успокоява сина си. Снимка: Getty
За по-старото поколение, израснало в ерата на социализма, личните граници са не само нещо абстрактно, но и опасно. Ключът към безопасността, щастието и успеха е да бъдеш като всички останали.
„Нашите деца живеят в епоха, която цени индивидуалността. Най-готин и успешен е този, който не е като другите, който не е един от многото. Ето защо все по-често от децата си чуваме за личното пространство. И ако собственото дете вече ви е казало това, си поставете отметка в полето за добър родител. Това означава, че сте успели. Първо, то знае за личните граници. Второ, то не се страхува да ви го каже, което означава, че не се страхува от вас“, обяснява семейният психолог Виктория Дмитриева.
Днес родителите много се страхуват някой да не обиди детето им. Но в същото време най-често те самите нарушават личните му граници. А, за да може да се защитава извън семейството, за него е важно да усеща, когато някой ги прекрачва.
Ето няколко типични ситуации, когато нахлуваме в личното пространство на детето, без да го забелязваме.
За много родители това е неприемливо. „Няма да чукам в собствената си къща, всъщност това е моята стая, не неговата! Защо да чукам?”
Нужно е, за да разбере, че има свое собствено пространство.
Винаги трябва да чукате, когато влизате в стаята на детето си. Дори ако вратата е отворена или леко притворена - трябва да предупредите, че влизате. И то още от най-ранна възраст.
Формирането на лични граници, усещането за лично пространство е първото, което му е необходимо.
И това се отнася не само за стаята - не всяко семейство има отделна стая за всяко дете. Но то трябва да има нещо лично: маса, на която си подрежда нещата, кашон или килер, в който никой не пипа неговиге „ценности“ .
Тук говорим за деца над 3 години. Ако сме на хотел за една нощ или на курорт, това е приемливо, обаснява експертът. Или пък, ако детето е болно. Това не е страшно.
Редовното спане в едно легло нарушава границите. Детето и родителите трябва да имат отделни легла.
Майка и син преговарят. Снимка: Getty
„Не“ е една от първите думи, които детето казва. И първоначално няма проблеми с отказите: ако не иска, няма да го направи.
Какво правят родителите? Те започват да пречупват упорития мъник: „Аз съм ти майка, знам по-добре.“ „Ще го направиш, разбира си. Щом аз казвам.“
Много е важно, когато хлапето влезе в периода „не, не искам, няма“, да го научите да преговаря.
Например, не го принуждавайте да яде супа, ако не иска.
Измислете как да го убедите по игрив начин да почисти бъркотията, ако отказва, когато го молите да си прибере играчките.
Детето има право да казва „не“ и възрастните трябва да го уважават на всяка възраст.
Или му предложете опции, или обяснете защо трябва да се подчини сега. Това е нормален процес на преговори, на който трябва да научим детето.
Понякога дори можете да го похвалите: готино е, че успя да защитиш своята гледна точка.
Това обаче трябва да са ситуации, които не са свързани със сигурността. Ако то иска да пресече пътя самостоятелно, без да го държите здраво за ръка, тогава няма значение какво ви казва. Отново говорим аз малки деца 3-4-годишни, които не осъзнават добре опастностите на пътя.
Най-важни са граници на тялото ни. А тях най-лесно ги нарушаваме. Говорим за ситуации, в които изглежда, че действаме с най-добри намерения, но в същото време причиняваме дискомфорт на детето.Например на гости идва дядото, който то вижда веднъж годишно. За него той е непознат човек, мирише странно и вероятно боде. И какво казват родителите? "Целуни дядо си, нали го обичаш?"
С други думи принуждаваме детето да нарушава телесните си граници, въпреки че то не иска да прави това.
По-разумно е да обясним на дядото, че детето е срамежливо и не обича близък контакт. А не да принуждаваме детото да го прави.
Мона Василева
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари