Мантрата е: „Спокойствие и само спокойствие“
Илюстрация: Shutterstock
Децата ми бяха на пет, когато през септември (или беше през октомври?) ни наваля проливен дъжд. Естествено подгизнахме. Синът ми весело скачаше в локвите, докато на хоризонта не се мяркаше никакъв транспорт. И така, казах на децата да тичаме под дъжда до вкъщи – по-добре да ни е забавно, отколкото да стоим на едно място. Та, с бодра крачка преминахме през половината град. Добрахме се до вкъщи мокри като кокошки, но пък ужасно доволни един от друг и от живота. И кихаме на следващия ден.
Проявявате пофигизъм, когато плюете на обстоятелствата и се опитвате да ги обърнете на игра, вместо да се оставяте да бъдете съкрушени пред невъзможността да направите едно или друго. Помня момента, в който се опитвах да си обясня ползите от пофигизма. И тогава ме осени идеята, че Карлсон със своя дзен будизъм е отлична илюстрация. Затова и се харесва на толкова много деца и дразни също толкова възрастни. Сега ще обясня всичко:
Карлсон е, меко казано, отрицателен персонаж, от гледна точка на възрастния индивид. Той лъже, симулира, че е болен и въобще живее както дойде. И после с едно махване на ръката сменя гледната точка и ни караме да си мислим, че той не е такъв, а обратното. И какво се случва?
Той не лъже. Дори да казва, че има милион колички, а това в действителност да не е така, нали е същото, на което ни учат хилядите треньори по личностно развитие – че ограниченията са в главата ни. И благодарение на тази постановка, той получава своята количка за игра. Знам, че сега ще кажете, че това е количката на Дребосъчето, за която баща му се кара. Да, кара му се. Но защо? Защото Карлсон, сам по себе си проявяващ пофигизъм, се е опитал да разтегли идеята до максимум заедно с Дребосъчето – кажете с ръка на сърцето, на кого не би му се искало това?
Но бащата – не може да го направи, той е възрастен. А Карлсон е мъж в разцвета на своите сили. (Това също е доста точна формулировка, която след това дълго ще се изучава от психотерапевтите.) Колко колички сте имали? И кои помните най-силно? Правилно. Запомняме тези кукли, които сме подстригали до челото (и сме били наказани за това). Полите, които сме си направили от завесите (и сме стояли в ъгъла за това). Всички моменти, в които сме скачали в локвите, наслаждавали сме се на свободата и сме пели с цяло гърло.
Играейки на доктор, Карлос се разболява от всякакви болести – как това да не се използва после в живота във всяка възраст? И на това, отново, учат разните му тренинги: искате рокля – купете си рокля, или пица, или пръстен с брилянти. Поглезете детето в себе си. А защо трябва да го правите? Защо да се правите на болни, когато не сте, а всички покрай вас се разхождат със загрижени лица? Това не е най-приятната игра, нали?
Вижте детето, което току-що е паднало. Ако не се е ударило сериозно (което е в повечето случаи), то на първо място гледа за реакцията на майката. Ако тя се смее, казвайки: „Няма нищо страшно, нищо ти няма, да вървим към вкъщи, по пътя ни очаква една голяяяма локва“, детето радостно ще хукне към дома. Ако майката започне да се вайка, малкото веднага получава сигнал: „Това е лошо. Плачи.“
„Оставих дъщеря ми при баба ѝ, детето ми го върнаха без гащи, но пък с вълнен чорапогащник на 30-градусова жена.“ Това не е ли по-скоро смешно? И това е най-умното, което може да направите. Не е важно, защо бабата е постъпила така – гледала е сериал или е чела жълти вестници по време на следобедната закуска. Тя вече е свършила, каквото е свършила и тук е важно да изберете как вие ще реагирате на това. Както и детето. Смехът е лекарство против много болести. Особено против тези, които ги няма в медицината.
Децата ми се порязваха редовно, докато се научиха сами да си правят салатата и после внимаваха. Скачаха от лодка с височина на палубата 5 метра и после започнаха да се гмуркат на 10-годишна възраст. Излизаха на студа с къси панталонки и с дебела шапка на жегата. Първо, бързо се отучиха да спорят (просто няма смисъл – мама така или иначе няма нищо против), второ, научиха се сами да определят как ще се чувстват комфортно. Трето, боледуваха само от шарка през 15-годишния им живот и то в доста лека форма.
Много е трудно да отглеждате деца на принципа на пофигизма – винаги ви се иска да наместите шапката или да избършете носа. Но той е много полезен – и за мен, и за децата. И когато ми се иска да кажа „ти-дъра-дъра-дъра“, се питам: „А какво би казал за това Карлсон?“ И винаги знам отговора: „Спокойствие, само спокойствие!“
Текст: Ксана Файрклоуг Файрклоуг/detstrana.ru, адаптация: Надя Горанова
Става дума за концепция, показваща как човек може да подреди живота си, като започне от подреждането на дома си.
Снимка: Shutterstock
Не е задължително списъкът на 1 януари да бъде огромен, важното е да си поставите правилните цели.
Снимка: Shutterstock
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари