Георги Мамалев – какъв е бил като малък

Откакто петгодишен играе в спектакъл под режисурата на дядо си Георги, той не спира да радва зрителите: той е Гошо от „Оркестър без име“, капитан Мортимър от „Последни желания“, принц Алфонсо от „Тринайсетата годеница на принца“, Керкелезов от „Господин за един ден“, злия маг от „Патилата на Спас и Нели“ и още, и още...

Независимо дали разиграва скеч в селско читалище, дали прави телевизионно шоу или участва в Шекспирова пиеса, Георги Мамалев винаги приковава вниманието. Но преди да се наложи на сцената и в киното, той е бил метеоролог и главен градинар.

В своята автобиографична книга "Усмихни се, човече!", актьорът споделя съкровени истории, мисли и весели случки от детството си, от училището, от казармата, дори от семейната кухня.

Но преди да се наложи на сцената и в киното, той е бил метеоролог и главен градинар. А също кой бивш министър му е правил гипсов бюст, как е партнирал на мечка, лъв и две магарета, както и защо винаги ще свързва раздялата със социализма със стриптийз.

Усмивка – това е думата, която свързваме най-често с Жоро Мамалев. Зърнем ли го, тя неизбежно се появява на лицата ни. 

Ето откъс, от който става ясно как актьорската кариера на Жоро Мамалев започва от една мечта:
Детската ми мечта беше да стана лекар. След това започнах да си представям как уча за актьор или за певец. Никога не съм искал да бъда инженер или техник, нито пък да си купя скъп автомобил или луксозен часовник, това не ме интересуваше. Но се чудех как може да има толкова добри артисти, така да пеят, да играят, да танцуват…

Дебютирах на сцена в родното ми село Мамарчево, а първият ми режисьор беше дядо Георги – той и баба Яна са родителите на баща ми Анастас.

Пет-шестгодишен играх сеяча в детска приказка. Дядо ме наставляваше как да държа шиника със зърно и да хвърлям ритмично, на крачка, та да сея равномерно.

Според текста една мечка искаше да ме изяде, обаче чула, че се задава ловец с куче, ме молеше:

– Скрий ме!

Аз я тиквах в чувала, ловецът се приближаваше и питаше:

– Да си виждал една мечка?

– Не, не съм.

– А какво е това в чувала?

– Събрал съм дърва за вкъщи.

– Еее, щом са дърва, я да ударя с брадвата по чувала!

А кучето го изигра Гурко Гърков, защото баща му беше ловец и му даде каишка. Той я донесе и вече никой не можеше да му отнеме ролята!

Толкова се зарадва, даже докара кучето на баща си, за да видим истинска ловна порода, макар че Мамарчево беше пълно с псета. Те не бяха новост за нас, селските чада, хапани многократно.

Казват, че приличам на дядо Георги. От него научих че „…ако социализмът беше хубаво нещо, американците първи щяха да го направят“. А също и че „София е като оня свят – който е отишъл, не се е върнал…“.

Дядо Одисей и баба Калина, родителите на майка ми Мара, живееха в горната част на селото. Нашият дом бе долу, при бахчите.

Докато растях, в Мамарчево имаше над 400 къщи а в училището – две паралелки: А и Б. Толкова много бяхме децата! Сега прозорците му са заковани с дъски.

По време на войните в нашето село бяха надошли много бежанци от Беломорска Тракия, от Македония, от Одринска Тракия. Бабите ми са оттам, а дядовците ми са преселници от Гърция. В първия лагер край Стефан Караджово са ги разпределяли кой накъде да тръгне.

В Мамарчево се правеха по две пиеси годишно – за Нова година и за 24 май. Играехме ги в читалището, а аз се появявах толкова редовно в представленията, че в една пиеса първо бях Ежко Бежко, а след няколко години ми дадоха главната роля на Хитър Петър.

Понякога при нас идваше Ямболският театър, ние пък ходехме да играем в Елхово. Явявахме се на прегледи на художествената самодейност на училищата. И Велко Кънев е бил на сцената от малък, но не сме се засичали1. Запознахме се доста по-късно, когато дойдох в София.

Така се запалих да стана актьор.

В селото ни имаше военно поделение. Веднъж годишно там бракуваха футболни топки и дори ски – използваха ги за придвижване зимно време, нали бяхме гранична зона.Спомням си какво правеше бай Нико, артелчикът2. За да се бракуват вещите във военното поделение, те трябваше да са повредени. Така че той удряше леко с брадва топката, а ние стояхме като кученца край оградата и чакахме да ни я подхвърли.

Като деца често играехме футбол. Разделяхме се на два отбора – „Левски“ и ЦСКА. Аз бях от сините, само за една година някои от нашия отбор минахме към „Спартак“ Пловдив, защото се оказа, че единствената останала здрава топка е на привърженик на този отбор. Когато и тя се скъса, се върнахме в „Левски“.

Но ние си имахме и селски футболен отбор: „Ужас“ Мамарчево. Вместо със стадион разполагахме с поляна – същата, на която по време на панаира ставаха борбите. Така беше и в Болярово, където теренът бе наклонен към едната врата, защото нямаше пари за изравняване. И ако първото полувреме се паднеше да нападаш по нанадолнището, можеше да нижеш гол след гол. Но през второто ставаше страшно, човек изпадаше в глуха защита, даже трябваше да спира противниковите играчи с тяло, защото те се търкаляха като бурета надолу. Местната футболна група включваше „Ужас“ Мамарчево, „Айсберг“ Болярово, „Диверсант“ Дервена и „Гуджу“ Крайново (в памет на забележително селско куче). Въобще, силна група…

Срещите се провеждаха много интересно. Гостуващият отбор пристигаше с каруци или с камион. Обикновено имаше сбивания, които прекъсваха мачовете по няколко пъти. След финалното меле всички отиваха в кръчмата. В третия ми моноспектакъл „Какво става?“ включих монолог на запалянко, изграден върху спомен от онези футболни срещи.

При едно бракуване в поделението получих ски – съвсем здрави, изхвърлени само защото бяха докарали нови.

Преди това дядо Георги сума ти време се опитваше да пригоди някакви чамови дъски за пързаляне, като ги поливаше с вода и ги натискаше с камъни, за да се изкривят. Какви ски на село?! Пък и на мен не ми се удаваха особено тези неща.

Баща ми казваше:

– Децата тук щом се качат на кон или на магаре, все едно залепват за него. А нашият Гошо като стомна стои отгоре! Само да потрепери животното, една крачка да направи и той бум! – долу.

Целият станах в синини, докато накрая се разбра, че не съм за тези спортове. Някои момчета пазеха равновесие и върху ски от дъги за бъчви, а аз дори с истинските постоянно падах. Веднъж услужих с тях на съседското момче Стоянчо. Страшно ме впечатли как може човек, който никога не е имал такива ски, да се спусне, все едно е карал спортна школа в Самоков!

Направи без грешка всички завои и не финишира като мен храстите. Тогава си дадох сметка какво нещо е природният талант.

С баба Яна и дядо Георги, който опита да ми направи ски от чамови дъски

***

По едно време майка ми и баща ми бяха обзети от мисълта, че трябва да стана акордеонист. Много деца в Мамарчево свиреха на такъв инструмент, имаше и курсове. Така че ми купиха

„Велтмайстер“ с 40 баса и тръгнах на уроци. А един съседски акордеонист, по-голям от мен и по-напреднал в музикалното си развитие, идваше да ме обучава допълнително под крушата в нашия двор.

Това дърво раждаше много вкусни жълти петровки – сорт, който сега може да се открие тук-там по селата, в градините, но не и по пазарите. Вече не се продават и истински масловки.

Още усещам вкуса им в устата си!

И не случайно основната цел на моя учител беше да се блъсне в дървото, за да паднат повече круши – те бяха бонус към хонорара му. За това аз можех да свиря само една песен: „Калинка гърло боляло“, другото бяха етюди.

Татко ми казваше:

– Я дай, Гоше, да видим какво си научил!

И аз започвах „Калинка гърло боляло“, обаче не ставаше, не ме дърпаше натам… Опитвах се да направя нещо с басите, не се получаваше.

Знаех и „Цигулар къща не храни / ходи с гащи съдрани“ от 5–6-годишен, когато дядо Одисей ми направи малка гъдулчица. Той обичаше да майстори такива инструменти в свободното си време, иначе беше мелничар, държеше голямата воденица в Болярово. Спомням си как хората докарваха чувалите зърно с каруци и отиваха в пристройката да си починат, докато чакат ред през нощта. Много тъжно ми стана, когато преди петнайсетина години видях, че от воденицата е отмъкнато всичко, което може да се вземе – керемиди, тухли, дори греди… Е, от по-малките, защото за големите се иска повече влачене. Воденичното колело пък беше счупено на две и бутнато в реката.

След няколко мои изпълнения на „Калинка гърло боляло“ с акордеона на баща ми му писна:

– Хайде стига с тая Калинка, че и мен ще ме заболи гърлото!

Като научиш някое хоро, тогава ще ми свириш!

– Добре, татко.

Усетих, че образователната програма е в моите ръце. Но още не се бях изградил като отговорна личност, нямах гражданско съзнание на нужната висота и затова оставях акордеона при едно приятелче. А с петте лева, дето ми ги даваха за уроците, ходехме с него на сладкарница и на кино. Имаше един филм за Ленин, осем пъти го гледахме! Явно още тогава ме е теглело към седмото изкуство.

Татко периодично ме питаше:

– Какво става, научи ли някое хоро?

– Не, още не съм, скоро…

– Е, добре, като научиш, ще ми посвириш.

Но по някое време баща ми срещнал на улицата учителя ми по акордеон, който го попитал:

– Абе, Анастасе, какво става, Гошо защо не идва?

Татко веднага съобразил и му казал:

– А, ще дойде той, ще дойде… Малко нещо беше зает, ама ще дойде!

Лесно познавах кога баща ми е ядосан – очите му ставаха зелени. Точно такива ги видях при поредното ми прибиране с акордеон на гърба, преял с тулумбички след филма за Ленин.

И се започна:

– Как не те е срам?! Може ли такова нещо! Къде се намираш ти бе?!

Казах си: „Ооо, тука ще има шамари!“ и веднага приложих актьорска хватка – облягане на вратата със сълзи. Така смекчих гнева на татко – синът му реве, сега остава и да го бие...

В това време се появи майка ми.

– Абе, Анастасе, не виждаш ли, че не му е дарба! Какво ще го мъчим детето!

Почувствах се спасен!

Прибрахме акордеона в калъфа и аз се пренасочих към драматичния кръжок.