Най-доброто възпитание – да не възпитаваш

Вече накрая на отсечката (когато децата навлизат в онази странна възраст) мога да кажа, че за мен най-доброто възпитание е ДА НЕ ВЪЗПИТАВАШ. Необходимо е само да присъстваш до детето с цялата си енергия, сърце и внимание, да си честен както с него, така и със себе си, и да го уважаваш КАТО равно на теб.

Разбира се, не можеш да го товариш с всички отговорности, но е пагубно да му отнемаш повечето от тях - за да чувства доверието ти и за да може да израства, да греши и да си вярва, че е в състояние да се изправи само с твоята благородна, мълчалива и уверена в силите му подкрепа.

Да присъстваш означава да мислиш непрекъснато какво чуваш, какво виждаш и какво се крие зад това. И тогава да действаш. Много е важно да говориш по-малко и да действаш.

Какво означава „честен“?

Снимка: Guliver / iStock

Ако се опитаме да отправяме посланията и изискванията си към децата и към себе си, ще видим колко сме лицемерни. Често ги учим на най-ценното, което знаем, но само НА ДУМИ, а действително се държим иначе. Много ми се иска дъщеря ми да не вегетира пред компютъра, затова впрягам ораторските си способности, но после, при първия удобен случай, се мушвам и аз зад него...

„Честен“ означава и да не замитаме боклука под килима, а като направим грешка, да си признаем, да помолим за прошка и да сме искрени.

Това е велико нещо - дава крила, дава смирение и една истинска свързаност. От всичко това децата си вземат:

- човешко е да се греши;

- мама има нужда от моята обич и подкрепа и да се разбираме като големи хора за сериозните неща;

- всичко мога да разбера или ако не съвсем - да го почувствам.

Децата, поне моите, се изключително мъдри в сериозните ситуации.

Децата винаги са страхотен барометър за лицемерието и лъжата. Най-тежкото е обаче, че често не искат да я признаят пред себе си. Така я носят цял живот, превръщайки я в един дълбок СТРАХ от изоставяне, който ги прави роби. Като казвам „изоставяне“, нямам предвид толкова физическото, колкото душевното.

Родителите често са просто едни роботи, един студен пълнеж в живота на детето. Грижовността им всъщност е маска за безчувствеността им. Разкрасяваме опаковката, а вътре - змии и гущери. Отказваме да го приемем такова, каквото Е, моделираме и манипулираме същността му. В пубертета тези демони няма какво да ги спре...

Писателят Кен Робинсън има едно много хубаво сравнение за това какво правим с възпитанието:

„Представете си, че децата са постлали под краката ви своите мечти! Стъпвайте внимателно!!!“

Какво означава семейство?

Мечтите на децата най-често са да си имат семейство. Но какво означава това? Въобще не е задължително семейството да е мама, татко и аз. Мисля, че „семейство“ означава човек, който умее да чува детето, независимо дали има родствена връзка или не, оставяйки го СВОБОДНО. Като Ибрахим и Моисей от „Г-н Ибрахим и цветята на корана“ - един истински близък човек, с когото детето открива невидимите неща, които свързват хората. И ако има такъв човек, децата стават щедри, докато често ги учим да се „пазят“ и да бъдат скъперници, било то на чувства, или още по-лошо - на вещи или „позиции/имидж“.

Едно от най-важните неща, които успях да отгледам, е даването на ПРАВОТО ДА БЪДЕШ РАЗЛИЧЕН и възпитаването на това към всички. Да не му навираш в носа твоите ценности, да се отнася с уважение към нещата, които не харесва или „мрази“, както казват пуберите. Да направиш копие на себе си не е много творческо...

Да позволя различията без власт, потискане или неприязън беше велико приключение и за мен. Например по-голямата ми дъщеря харесва Барбита, които аз не понасям, а малката е въплъщение на думите „хаос“ и „свобода“. Но всичко това е приемливо, стига да не прекаляваме - учим се как да не пречим на другите и да сме си ние... учим са на БАЛАНС И ХАРМОНИЯ.

Поредното ми предизвикателство е боравенето с шегата и финия хумор в решаването на тийнейджърските драми. Чувствам се като въжеиграч, но не на всяка цена.

А най-любимото ми преживяване е да мина от тяхната страна на „барикадата“ и да заговорничим съзаклятнически за някоя БЕЛЯ. Например да разходим кучето в полунощ, в дъжда и да ядем сладолед за вечеря (за щастие, мама на много ме научи.)

Надя Гешкова