Страхът на бащите: „Дали ще се справя?“

За повечето майки, особено тези, които раждат за първи път, е плашещо всяко предположение и всяко „ами ако?“. Те се страхуват от: дали бебето диша, дали се развива правилно за възрастта си, дали няма да го заболи гърлото след втория сладолед, дали ще проговори навреме, дали няма да се запознае с „лоши деца“, дали...

За какво се страхуват обаче новите татковци?

Страховете може да са различни, в зависимост от възрастта на детето, от това дали е син или дъщеря; може да са за дреболии или за нещо ужасно важно, но винаги са реални и завладяващи. Които стягат сърцето като желязна паяжина. И със сигурност са много повече, а и по-големи от страховете, които са изпитвали нашите бащи.

Основната, първична и глобална паника е „Дали ще се справя като баща?“, изразявана по-детайлно в „Ще се науча ли да държа бебето така, че да не се счупи?”, „Ами ако го изпусна?” и други подобни.

Всеки, абсолютно всеки, баща може да се справи прекрасно в грижите за детето си, независимо какви са те, ако замени горните въпроси с мисълта: "Ще направя всичко по силите си, за да е добре, ще го науча на всичко, което знам и мога.“ Или още по-добре с крилатата фраза на Монтен: „Опитът учи.“

Те важат за всяка възраст – и на бащата, и на детето.

При бебетата нещата се учат бързо – в крачка. Няма много време да репетираш с точната температура на млякото (мери се най-бързо, като капнете капка от него от вътрешната страна на китката, защото там кожата е най-нежна и чувствителна), или на водата за къпане (тя пък се опитва, като натопите лакътя си, ако нямате термометър за вана, естествено).

Няма как да се отлага и грижата при прощъпулника, когато детето пада през 5 минути, когато се разболее, когато е тъжно, когато е гневно... Просто гледате как постъпват другите с(ъ)вестни бащи и майки, четете, питате и правите това, което ви се струва най-разумно и приложимо за вашето хлапе.

Ако някой чалъм не проработи от първия път, пробвате пак, или импровизирате.

Пример? Като 4-5-годишна особено ме тормозеше един кошмар – че изпод ученическото бюро на сестра ми изпълзяват змии. През нощ се будех от ужас и мама не успяваше да ме успокои с часове след този сън, докато татко не ми купи книга за змиите по света.

Разглеждахме я заедно, четяхме коя змия колко е страшна, после ме накара да прерисувам най-цветните влечуги, а те се оказаха и най-отровните.

Но след като започнах да ги оцветявам, някак си вече не изглеждаха толкова отвратителни.

Дори и картинката „Боа, погълнала слон“ от „Малкият принц“ вече не ме притесняваше никак. Затова и когато ме заведе в Етнографския музей да видя някои наистина впечатляващо гнусни бели питони и кобри, ми беше любопитно и интересно, а не плашещо. Така с тате заедно се справихме с кошмара – като се изправихме челно пред него.

П. С. В градината ми от 10-ина години живее смок, с когото сме първи приятели. А татко чак наскоро ми призна, че като малък е бил хапан от пепелянка и много се страхува от змии.

Станислава Петкова